На онлайн среща с министъра на образованието бдителни родители наклеветиха една учителка, че карала децата да рисуват чертички и лулички във въздуха и отказвала да си включи камерата, защото било нахлуване в личното ѝ пространство. Каква лоша, изостанала и потайна учителка, какъв ужас!
Министър Вълчев, за когото се говори, че е добър чиновник, изпружи два пъти врат и артикулирайки по особен начин гласните звукове, се закани: „Тогава ще задължа всички учители да си включват камерите! Това ще направя.“
И бдителните родители си отдъхнаха, че ще могат да надникнат в дома на потайната педагожка.
Разбира се, че при тази всемирна бъркотия, при тези ковид приказки ден за ден и при играта тука- учим- тука-не, е добре учителите да имат камера и да я включват. Това е най-естествено и се отнася и за учениците.
Но се сещам за една много деликатна причина тази учителка да не желае да ѝ се навлиза в личното пространство, както се е изразила самата тя.
Уважаеми бдителни родители, учителите на вашите деца рядко живеят в мезонети в Лозенец, рядко имат имения по Беломорието и на Хаваите. И рядко техните мебели и интериор са като на патриотични олигарси, потънали в блаженство и мир.
Учителите на вашите деца в голямата си част са бедни хора, натъпкани в малки апартаментчета и къщи. И представете си – те може би се срамуват от това, което учениците ще видят като бит и живот в домовете им.
Нека министър Вълчев задължи всички учители да си включват камерите, но нека продължи и по-нататък – да ги накара да си разтворят пред камерите гардеробите, хладилниците и банковите си сметки. Нека камерите покажат цялата истина за техния велик възрожденски учителски живот.
Преди години българска учителка се опита да обере банка – от срам и безизходица, в която беше изпаднала.
А моя позната – преподавателка в частно училище, ми разказа как съответна пернишка мутра ѝ заявил в очите: „Не искам дъщеря ми да се учи от учител, който живее в панелен блок“.
Така че по-леко с камерите и с присъдите. Защото истината е горчива и боли. И не е за показване.
А че същата учителка карала децата да рисуват чертички и лулички във въздуха – това ми изглежда символично. Времето ни е във въздуха, образованието ни е във въздуха, къде да са чертичките и луличките, ако не във въздуха?
Николай Милчев
