„Най-ценните агенти на службите никога няма да излязат на светло, защото нито са подписвали декларации, нито са се водели на отчет, просто персонално са се отчитали само на много високопоставените милиционери – на министър, на зам.-министър, на някой генерал”, категоричен е поетът.
Интервю на Елизабет Дафинова - Г-н Леонидов, излезе поредният списък на хора с досиета – този път депутати от шест парламента. Изненада ли ви някое име? - Да. В него има хора, които са ми приятели, свързан съм по някакъв начин с тях. Огнян Сапарев, например, ми е бил преподавател в Пловдивския университет – при това любим преподавател. Беше най-готиният от всички, много неудобен за тогавашните университетски власти... Огнян е между най-проникновените тълкуватели на фантастиката и на невероятното у Радичков. Като днес си спомням как маститият критик Здравко Петров пусна в ”Работническо дело” унищожителна статия срещу Сапаревите литературни възгледи, за увлеченията му по структуралните анализи, направо го изяде с парцалите А някога, когато „Работническо дело” те удари, това беше равносилно на последно предупреждение за смъртна присъда за развитие в сферата на литературата. Огнян беше единственият преподавател, който ходеше без вратовръзка. Искаха да го наказват - беше се изказал публично срещу един много тъп учебен предмет, наречен ОЗНС – организация за защита на населението. Винаги в моите очи е бил дисидент. Заедно създадохме студентския кръжок „Гео Милев”, от който излязоха доста писатели – Добри Тонев, Весо Сариев, Милко Танев, Тодор Чонев, Христо Карастоянов, Христо Нанев. Повечето издадоха по няколко книги, а Сапарев бе супердемократичен пич, много ерудиран присмехулник... - С кого друг от списъка сте приятелски свързан? - С проф.Димо Димов се познавам много отдавна, от първата зимна „Аполония“ Дълго време безкористно съм помагал на „Аполония” в литературната селекция - да се включат в програмата най-добри автори и книги. Самият аз през 1989 г. за първи и последен път участвах със самостоятелен рецитал - поканиха ме по предложение на Коста Павлов. Предишната година Коста за първи път от 30 години се появи пред публика и направи зашеметяващо четене. Благодарение на Коста Павлов за участие бяха поканени младите тогава поети – Ани Илков, Ангел Ангелов -Джендема, Владо Левчев, Георги Борисов, непризнатите от СБП саркастици Виктор Самуилов и Васил Сотиров. Залата беше фрашкана с цивилни ченгета, беше ни ясно, че ни записват, но така или иначе всеки от нас чете каквото си поиска. В Съветския съюз бушуваше перестройката, у нас властниците се бяха снишили, на Горби се гледаше като враг на социализма. На сцената се появих с тениска, на която беше щамповано лицето на Горбачов. Преди „Аполонията“ Димо ни помоли да не се заяждаме персонално с Тодор Живков, защото това означава, че следваща „Аполония“ няма да има. Обаче Виктор Самуилов, точно на 9 септември, прочете стихотворението си „Балада за Генералния секретар”. - Други някакви изненади от списъка с досиетата? - Повечето не ги познавам. От писателите за Добромир Задгорски и Васил Станилов се знаеше от предишните разсекретени сериали. За Кольо Парамов знаех предварително - още преди време, когато се запознахме, той ми разказа, че е работел в разузнаването и въпреки това е имал страхотни проблеми с шестаците. Прави ми обаче впечатление, че липсват имена, за които от дълго време се твърди, че са били сътрудници на службите. Сигурно една част от тези хора са вербувани от западните служби и това е нормална практика. Не знам с какво са толкова ценни тези покрити засега агенти, но изглежда е много по-лесно да си напазаруваш от раз най-услужливите и най-дашните момченца за информатори. - Къде са днес, според вас, тези напазарувани агенти? - В така нареченото Народно събрание. И в сегашния парламент има проруско лоби, проевропейско, проамериканско, протурско, нямаме само българско. И все още циганско. Защото силна партия се прави само с външна подкрепа и с много пари. А големите пари ги държат старите играчи, свързани с външните централи. - Ще ви се промени ли отношението към хората, които споменахте? - Не, няма да се промени, защото това си е техния кръст, тяхната Голгота – нямам представа защо, как, къде са се съгласили да сътрудничат. И на мен на два пъти ми предлагаха, но бяха изключително любезни и тактични. Никой не ме е заплашвал, натискал или настоявал – и двата пъти отказах. Избрах да бъда поет, а не ченге. Този, който първи се опита да ме вербува, ме „мотивираше”, че цялата информация отива направо в ЦК. И че аз съм човек, който говори истината и затова горе трябва да я знаят. Казах му, че мога да отговарям само за себе си и ако имат въпроси към мен да ме питат. Но не мога да пиша нищо за хора, които са мои приятели. Много години по-късно случайно научих, че чрез мен са търсели дамара на Любомир Левчев, тогава шеф на СБП и много близък с Людмила Живкова. Със сина на Любо, поетът Владимир Любомиров, както се подписваше в началото, бяхме повече от приятели. - Къде се провеждаха тези срещи с вербовчиците от ДС? - В две известни тогава кафенета - веднъж в „Шапките“. Вторият път в „Дома на покойника”, където в края на диалога ни, без да се усетя, повиших глас:„Няма да стана ченге, вас никой не ви знае, мене ме познават хиляди читатели.” А човекът отсреща се смути и шептейки ме помоли:„По-тихо, ако обичаш, молят те, говори по-тихо.”
- Защо след първия отказ не ви оставиха на мира?
- Нямах представа. Но скоро прочетох в „Поглед“, че такава била практиката – ако оперативният работник се провали, след време изпращат друг да агитира. Понякога отказите били по чисто формални причини - ако офицерът е несимпатичен на обекта, ако не се получи химия в общуването между кандидат-агента и офицера, ако лицето е размислило и вече съжалява за пропуснатите възможности. Не се навих да стана ухо, но досега щях да съм абониран за професията депутат, поне веднъж щях да бъда министър на културата, и веднъж на образованието, или поне на видно място в свитата на на някой от президентите...
- Травмираха ли ви тези срещи или въобще не ви пукаше?
- Когато чух в слушалката на домашния телефон:“Другарю Леонидов, обажда ви се еди-кой си от Държавна сигурност...“ направо лайното ми се дръпна в гърлото. Гласът беше любезен, но студен. Но още на първата ни среща ме помоли този разговор да си остане между нас. И наистина не го споделих с никого. Но по-сетне имах един доста любопитен случай. Всяка година на 1 октомври се провеждаше Празник на поезията. В Полша „Солидарност“ беше в стихията си, а ние, около 40 души поети се качихме на сцената на Пазарджишкия театър и започна грандиозно четене. Борето Геронтиев водеш вечерта. Салонът беше фраш - деца, пенсионери, учителки, ученици. Каквото и да прочетеш – бурни аплодисменти. Дойде моят ред, заставам пред микрофона и прочетох стихотворението „Пълнолудие”. То завършваше така:“Палачите плачат, а жертвите страдат. Сякаш.“ Никаква реакция от публиката. Никакви аплодисменти. Обръщам се, за да се върна на мястото си, правя една-две крачки – никакъв звук. Трета, четвърта, пета крачка – пълно безмълвие. Усетих , че залитам, сякаш бях оглушал от страхотна плесница. Едвам се добрах до стола на сцената, едвам успях да уцеля седалката, за да седна , щях да припадна от учудване. Никой от колегите ми не изръкопляска, никой не подаде знак на публиката. Бях направо потресен и смазан. Когато четенето свърши, всички се изнизахме в индийска нишка зад кулисите и излязохме навън да пушим. Беше вече тъмно, валеше дъжд, аз се дръпнах встрани, по-далече от тумбата лирици, не исках да ме видят колко ми е кофти, колко съм страхотно унизен. Ръцете ми трепереха, едвам си извадих цигарата, драскам първата клечка от кибрита, тя се чупи, втора не иска да пламне, мъча се да си запаля... Изведнъж от мрака изскача онзи, който втория път ме покани на разговор и отсече: „Леонидов, хич да не ти пука, те изобщо не те разбраха!” И ми подаде ръка, за да се ръкуваме. Това беше нещо повече от абсурдно, невероятно, гениално като пиеска – оказа се, че отговорникът за СБП от ДС, оперативният работник е разбрал и текста, и подтекста, абе всички намеци и метафори в стихотворението, а народната аудиторията не схвана за какво иде реч. Да не говорим за народните поети на сцената.
- Нима наистина останалите поети не разбраха метафората?
- Не знам, всеки трябва сам да отговаря пред себе си. Сега не мога да бъда съдник на никого. Кой каквото е бил, каквото е решил. Между писателите имаше доста ченгели, надяваха се, че системата няма да се разпадне никога. Сигурно мотивът винаги им е бил – по-добре е да съм в схемата, отколкото да съм извън нея.. Имало е такива, които са се натягали и сами са ходели да се предлагат. Знам, че е имало и такива...
- Писателят Владо Даверов заяви, че истинският потрес ще настъпи, когато бъдат отворени досиетата на интелигенцията – писатели, артисти, преводачи, художници...
- Особено писатели, защото властта се плашеше от думите, а не от рисунките. Имаше понятие „остро“ стихотворение, сякаш е по-добре е да бъде „тъпо“. Но нямаше понятие „опасна“ картина. Наистина ще бъде потрес. Слава Богу, някои си заминаха в отвъдното и се спасиха от позора. Защото писателят не може да бъде разузнавач, той може да бъде само информатор и духач на властови кавали, с две кожени тонколонки.Досиетата им едва ли ще излязат. Било неморално, не можели да се защитят. От какво да се защитават? Какво като е починал – има документи, има донесения, има факти, а пред фактите и боговете мълчат.
- Може би това се прави, за да не се опетняват наследниците на човека, които не могат да носят вина за неговите действия?
- Да, де, но по същия начин се казва, че трябва да имаме милост към убийците и не трябва да бъдат разстрелвани, защото ще бъдат засегнати и чувствата на роднините им. Не е приятно баща ти или дядо ти да е бил доносник. Но какво тогава въобще означава почтеност, морал и съвест. Всеки родител трябва да живее така, че децата му и внуците да не се срамуват от него. И те от своя страна да бъдат почтени люде, а не ибрикчии и подлизурковци. Македонците казват за децата:“Шарка гледа – шарка шари!“ Всяко дете прави това, което вижда, че прави отецът му. Ако баща ти е подлец по душа, най- вероятно е и ти да си възпитан така, и да си готов да станеш подлец!
- Подмята се, че и царят има досие. Знаете ли нещо за това?
- Преди година един бивш служител на ДС, отвратен от грандиозното разграбването на държавата и от лидерите на БКП и БСП, на две-три водки, ми разказа, следното. Отишъл, мисля, че при Григор Шопов, и го попитал: „Какво да правя с този рапорт, написан на ръка? Да го дам на машинописките...” „Ти какво мислиш?”, попитал Шопов. „Какво да мисля – отговорил служителят – вие сте ми началник...” „И все пак какво мислиш?”, настоял началникът. „Абе, я по-добре не го давай на машинописките...” Не знам дали този честен човек ще излезе някога и публично сам да го разкаже, но в рапорта ставало дума за сумите, които са носени на царя. Знае се дори и кой му ги е носил – авторът на рапорта. Той е жив и е сред онези, които после доведоха у нас царя и разиграха победния сценарий да управлява. Но досието на царя едва ли ще излезе. Най-ценните агенти нито са подписвали декларации, нито са се водели на отчет, просто персонално са се отчитали само на много високопоставените милиционери – на министър, на зам.-министър, на някой генерал.
- В публичното пространство върви една полемика – трябва ли всички тези хора да бъдат поставени в един кюп? Един Бриго Аспарухов например цял живот е бил разузнавач. А други са писали доноси срещу колегите си, роднините си...
- По този въпрос има поне две мнения. Едното е, че тези от Първо и Второ са работили за партията, за родината и тоталитарна ни държава. Естествено, тази информация е отивала и в КГБ. Те са свестните. Докато служителите от Шесто управление, което е било политическата полиция, комунистическото Гестапо, са гадните и калпавите. Не случайно на последния шеф на Шесто Димитър Иванов му викат Митьо Гестапото. От друга страна, Шесто управление е следяло и за корупцията в партийните среди. Като цяло ДС бе ликвидирана от самата БКП, а не от демократите. Червеният елит, начело с Лилов и Луканов, успя да унищожи цялата неудобна информацията за онези, които са определени да станат бъдещи капиталисти. Комунистите трябваше да станат капиталисти, за да забравят завинаги за комунизма. Затова ЦРУ ги остави да пълнят и препълват сметките си в швейцарските банки. С цялостното разбиването на структурите на ДС се разби и националната сигурност. Повечето чести офицери и сега са бедни, и сега са много недоволни от всичко, което става, защото са били наивници, защото бащите им са ги възпитали така, че да не могат да участват в разграбването на България. ДС е била военизирана организация, подчинена пряко на ЦК на БКП. ДС можеше да се реформира, а не да се унищожава и офицерите й да отиват при мутрите, които също бяха създанени от други звена на ДС. Офицерите с чест и достойнство биха служили и на новата власт, докато се набавят нови кадри, нови възпитаници на промяната. Но мнозина твърде много са знаели и е трябвало да бъдат бързо извадени от играта. Някои от тях сами напускат службите - служили цял живот на Съветския съюз и изведнъж – на американците. Други се гушнаха с новите господари и техните имена никога няма да излязат.
- До каква степен все пак зависимостта от досиетата е влияла върху политическите процеси у нас?
- Тази зависимост личи най-вече в работата на парламента. Там се прокарват определени закони, свързани с едрия бизнес и неговите интереси. Нарочно се приемат калпави закони, за да не работят, но в същото време да се отчитаме пред Запада, че се демократизираме. Други закони и решения се забавиха с години, за да оставят терена чист за действие. Затова БСП вечно ще управлява България.
- Парадоксално е, че тъкмо когато тази партия е на власт, се вадят досиетата.
- Явно това е „приятелски огън“ - удариха онези свои хора, които вече не са с тях. С бившия партиен ковчежник Румен Петков. И с човека на ТИМ – героят на партията Дъбов. В крайна сметка картончето не е най-важното нещо, а дали хората с картончета са използвали това картонче, за да влезнат през задната врата в бизнеса, да въртят далаверите, да продадат националните интереси. Къде са имената на онези, които действително незаконно се обогатиха?
- От години се говори и за Филип Димитров, и за Йордан Соколов, но и техните имена не бяха изнесени.
- Ами, Филип Димитров отдавна премина на служба при американците. Той беше посланик в САЩ. А когато започна войната в Ирак, група интелектуалци, т.е. четирима души, между които той и Гарелов, отидоха в американското посолство и казаха: ние сме демократи, интелектуалци, и ви подкрепяме за тази война. Което беше потресаващо – не може интелектуалец да издигне глас за каквато и да е война! Просто няма как – всичко друго, но не и война, в която, както знаем, умират предимно невинни хора. Така че и този списък преди да стигне до комисията по досиетата е минал поне през няколко посолства. У нас всички големи разузнавателни централи си имат свои хора – и американците, и германците, и французите, англичаните предимно. И руснаците, разбира се, най-много.
- Изненада ли е, че толкова много сътрудници на ДС има в „Атака”?
- Не. Тодор Батилов просто е бил следовател, милиционер, той не е бил агент. И той е един от най-умните и най-толерантните в парламентарната група.. Но беше ясно, че „Атака” е замислена и страхотно успешно създадена от бивши кадесари. Един от първенците на БСП призна това публично, като каза по БиТиВи, че идейният вдъхновител и материален носител е Митьо Гестапото. „Атака“ е неокомунистическа, проруска партия, с ясни антиамерикански, антиглобалистически позиции. Волен, за когото Кольо Босия твърди, че е вербуван още като млад фотограф заради опит за изнудване със снимки, заяви пред Коритаров:“Всички, които са се борили срещу Турция, са добре дошли в нашата партия!“ Ами, тогава да приеме и своя уж най-върл враг Доган. Той също е бил първоначално разработван от Първо главно управление за да бъде пласиран в Турция. Обаче решава да учи философия и го прехвърлят в Шесто. ДС го поема като бедно овчарче, започва да го храни, да го обучава, да го направлява. Той от малък е бил много амбициозен и наричал офицера си „Татко“. Та е казвал на татко си „Помни ми думата, аз ще стана голям човек!” И стана. Защо са го прехвърлили в друго направление ли? Защото какво може да прави един философ в братска Турция? В какви среди ще се движи, до какви секретни неща може да има достъп? Може да бъде само доносник на много ниско равнище. Но Меди Доганов е изключително хитър играч и прееба не само ДС, но и цяла България.
Б.р. Какво мисли поетът и общественик Румен Леонидов за общата дясна кандидтура за кмет на София и за предстоящите местни избори четете в понеделник.
