Не знам как да пиша за загубите. В главата ми кънти ”Сън в съня”, а аз продължавам да си мисля колко нереално е всичко това, докато пиша за поклонението на Димо Стоянов от група ”П.И.Ф”. Но не знам как да пиша за загуби. Такива, които крадат част от сърцето ти, душата ти, част от теб.
Мълчание. Така мина денят ми вчера. В мълчание. Защото нищо не ми се пишеше, нищо не ми се слушаше. Отиде си Димо. Отиде си онзи, който разказваше приказки в ушите ми. И те вече няма да звучат по същия начин. Никога.
Много е трудно да се пише за любим музикант без да се влезе в клишето. Истината е, че обикнах Димо и група П.И.Ф. в истинския смисъл на думата твърде късно. Обикнах ги така, както само един меломан може, и от около година почти ежедневно в ушите ми звучи тяхната музика.
За мен Димо и П.И.Ф. бяха най-светлите моменти в тази така тежка за всички ни година. Свързвам може би единствените си хубави спомени за 2020 г. с неговия глас. И сега годината си отива, а с нея си отиде и той. И музиката им вече никога няма да е същата.
Утре всички ще почувстваме камбаните, Димо. За теб.
Благодаря ти за музиката.
Джесика Вълчева
