Джипката на властта е особен обществен хибрид между аналогов политик, какъвто бе премиерът Борисов, и дигиталните технологии. Ако Борисов беше праволинеен като Иван Костов, отдавна да е изхвърлен от политическия терен. Борисов е Котаракът в чизми и маркиз дьо Караба в едно. Всичко - от снимките от спалнята, до разговорите по телефона – е част от изграждането на мита за Бойко Борисов. Най-голямата лъжа в България през 2020 г. е, че на премиера Борисов му е най-лесно да хвърли оставка.
От девет кладенеца вода носиха, за да додрапат до редовните избори оставката. Копнежите по „стабилност“, „твърда ръка“, „справедливост“, са с доста ориенталска генетика. Идеологическият миш-маш никога не е бил по вкуса на Демократична България. Слави и неговата партия е поредният български електорален феномен. По същество социолозите прогнозират светло настояще, не светло бъдеще. На Запада му втръсна от Изтока, Изтока се разочарова от Запада. Няма особено значение дали президентът се казва Байдън, Тръмп или Харис. Това казва в интервю за Фрог нюз политологът Георги Киряков. Ето какво още обясни той:
- Г-н Киряков, каква е кратката равносметка за България на политическата 2020 година? Вашият коментар извън джипката?
- Страната завършва тази трудна, особена, турбулентна година калкулирайки сериозни загуби – на време, на ресурси, на авторитет! На време, понеже управляващите пропиляха цяло лято и вкопчени в собственото си оцеляване във властта и когато трябваше да реагират на предвидената още в края на пролетта втора вълна на Ковид-19, те вече бяха изгубили обществена подкрепа, бяха прахосали колосални суми пари, бяха разклатили силно плитките основи на демокрацията ни.
На ресурси, понеже им се наложи в спешен порядък, с народна пара, както биха се изразили някои, да запушват пробойните във властовата си крепост, за която погрешно си мислеха, че е непробиваема, но която, макар и силно повредена, все пак устоя. Лесно е да ползваш пари, за които не си положил никакви усилия, лесно е да ползваш лоялните си по ред причини последователи, лесно е да ползваш труднооцеляващи в пазарна среда медии, които си захранвал, пак с чужди пари, години наред!
И накрая на авторитет, понеже като министър-председател, не съзнавайки собствената си уязвимост, ти я правиш уязвимост на държавата и обществото в едно динамично време, в което никой няма време да обръща внимание на незначителни от гледна точка на Европа и света теми и събития.
- Вашият коментар за джипката на властта, спалнята и еврата на премиера?
- Джипката на властта е особен обществен хибрид между аналогов политик, какъвто безспорно е премиерът Борисов, и дигиталните технологии, навлезли мощно във всекидневието ни, в това число и политическото. Затова и джипката на властта е успешен проект, поредно сработване на непогрешимата интуиция и инстинкт за оцеляване на един вечно заплашен от отстраняване човек, както в предишното му битие, така и в ролята му на политик.
Когато имаш какво да губиш, когато си застрашен, когато не си представяш собствения живот извън върха на властовата пирамида, ти ползваш цялото си въображение, за да намериш правилния подход към сърцата на хората. Ако Борисов беше праволинеен като Иван Костов, отдавна да е изхвърлен от политическия терен. Борисов е Котаракът в чизми и маркиз дьо Караба в едно. Разказва митове за самия себе си. А ако той не ги разказва все ще се намери някоя „засукана мома“, която да ги потвърди и да ги затвърди със снимки от спалнята му. Всичко - от снимките от спалнята, до разговорите по телефона – е част от изграждането на мита за Бойко Борисов, мит, който несъзнателно беше допълнен дори от неговите врагове. С Борисов като министър-председател немалко хора видяха себе си във властта, разбирай в джипката, в спалнята с пачките, кюлчетата и прекрасните дами. Повярваха, че всичко е възможно. Една своеобразна “Българска мечта“.
- Като че ли никой не можа да предвиди преди година, че ще има такава криза в света и в България? Списание Тайм зачеркна числото "2020" на корицата си?
- Нека да направим уточнението, че става въпрос за списанието, което през 1938 година определя като човек на годината Адолф Хитлер, а през 1939 Йосиф Сталин. На тяхно място не бих си позволил да зачеркна каквото и да е. А що се отнася до предвижданията за подобни събития, то съм убеден, че дори световни пророци – съвременни или средновековни – не са способни на това. Това в кръга на шегата.
Все пак предупреждения за избухването на подобни пандемии има отдавна. Въпросът беше не дали а кога. Дори Холивуд е произвел филми с подобни сюжети. Това, че не сме обърнали внимание или не сме искали да обърнем внимание на тези предупреждения е друг въпрос. Проблемът не е с предвижданията на, а с последиците от такива събития. Те са страшни.
Политически лидери се оказаха дотолкова притиснати от обстоятелствата, че с аргумент „поставяне под контрол на вируса“ поставиха под строг контрол обществата и застрашиха едни фундаментални права, за да защитят други фундаментални права. Не е лесно, нали?
- Коя бе най-голямата лъжа в България през отиващата си 2020 г.?
- Че на премиера Борисов му е най-лесно да хвърли оставката. От девет кладенеца вода носиха, за да додрапат до редовните избори. Подаването на оставка при Борисов винаги е било въпрос на сложни политически сметки и предварителни договорки. И понеже в този мандат и през тази година не успя нито да му излезе сметката, нито да направи твърдите договорки, се хвърли в най-мащабната и най-скъпоструващата на данъкоплатците спасителна мисия в живота си.
- Протестите задълбочиха ли кризата в България? Възкръсна ли гражданското общество?
- Тук, разбира се, трябва да се направи уточнение за коя от всички кризи, които ни съпътстват от началото на прехода към демокрация, става дума. Със сигурност задълбочиха институционалната криза, в която Борисов умишлено ни въвлече от самото си прохождане в политиката, още от службата му като главен секретар на МВР. За неговите лични цели и амбиции демократичните институции бяха и си остават пречка. Затова и той методично ги подкопава, без да разбира какви последици има това нестабилната конструкция на българската демокрация. Тук големият проблем е, че такова отношение към демокрацията и демократичните институции се подкрепя от значителен дял избиратели, дори не само негови. Копнежите по „стабилност“, „твърда ръка“, „справедливост“, са с доста ориенталска генетика. Задълбочиха и икономическата и финансова криза, понеже се наложи да се прибегне до специфичен вид „хеликоптерни пари“, за политически не за други цели, за да се избегне на всяка цена задълбочаването на политическата криза, в която вкараха управляващите тези протести. Задълбочиха и кризата на доверие, което имаме като общество към относителната честност на отношенията ни с властта.
Беше нарушен настоящият обществен договор, който Борисов сключи с народа на последните избори, защото беше нарушен балансът между търпимостта към корумпираността на управляващите от едната страна, а от другата търпимостта на управляващите към дребните и едри прегрешения на народа. Върховенството на закона в България е отдавна върховенство на търпимостта към нарушаването му. Ето този обществен договор беше нарушен едностранно заради едно по-шумно малцинство излязло на улицата и успяло да отвори очите на избирателите са системното нарушаване на търпимостта към корупция от страна на управляващите.
Акцията в Росенец на Христо Иванов и компания се оказа това обществено просветление. И Борисов плонжира пред топката, за да може да опази вратата си суха от видимо неизбежната загуба на третото преиграване на мача.
- Президентът беше въздиган и разкъсван след смелото "Мутри вън!". Как ще продължи напред?
- Пред президента Радев има две опции след тези доста смели за българските условия действия. Едната е да осребри доверието към себе си с втори президентски мандат, което обаче ще го закотви в пасивна позиция, заради ограничените конституционни правомощия на институцията за влияе по значим начин на управлението на страната, другата е да продължи рисковата си линия на поведение и да се опита да създаде общ фронт срещу управлението и срещу водача му Борисов, като инициира създаването на партиен субект за тази цел. Но това действие ще се сблъска с недоверието на само на настоящите му „партньори“ в лицето на лидерите на протеста, не само на партията, която го издигна за президент – БСП, но и на обществото, защото е възможно подобно действие да се възприеме за предателство и за абдикация от личната му отговорност да води опозиционната война с управляващите, която не се води успешно нито от БСП, още по-малко от ДПС. А и със сигурност му е ясно, че ако той се хвърли в партийната борба, Борисов мигом ще се възползва и ще запълни отворилата се дупка, изплъзвайките се от битката в тихия пристан на президентството.
Оказва се, че и в тази ситуация премиерът е в по-изгодната позиция, с повече опции за действие пред себе си. Ако в тази ситуация президентът Радев избере да действа по първата опция за себе си, то Борисов ще се опита да постигне четвърти управленски мандат, независимо дали с прекъсване от шест месеца, между редовните избори през март и президентските през есента, или направо след редовните избори, ако има подходящите коалиционни партньори, без значение дали в правителство на малцинството или в коалиционно правителство.
- Като че ли се оформи общ фронт срещу Борисов - Демократична България, Мая Манолова, Отровното трио. Ще го има ли това обединение?
- И да го има, то няма да е с предизборното участие на Демократична България. Идеологическият миш-маш никога не е бил по вкуса не само на лидерите на това обединение, но и на техните избиратели. Та те едва преглътнаха идейните различия помежду си. Затова и непрекъснато ще припомнят предишните политически грехове на Мая Манолова, не за да убедят собствените си избиратели, а за да прекършат неугасващия ентусиазъм за промяна на системата, каквото и да значи това за тях, и да осъдят непретенциозният политически вкус на самоопределилите се за лидери на протеста трима редови граждани, чиято политическа памет удобно се оказва доста къса.
Тяхното йезуитско разбиране, че целта оправдава средствата, се сблъсква и ще се сблъсква със скептицизма на много активни политически хора и групи, заради собствения им опит по темата. А пък и общият фронт срещу Борисов е удобен за самия него. Той обича фронталните сблъсъци, защото има солидна армия и отлично въоръжение. Срещу Борисов, парадоксално, трябва да се действа с партизански тактики, или ако искате да звучи не толкова носталгично за българите, с тактиките на анти/алтерглобалистите. Вижте каква война поведе срещу него част от задкулисието – със снимки, със записи, с компромати от миналото му. Това е успешна тактика, разликата е, че целта на подобни тактики не е събаряне на статуквото или смяна на системата, а да се направи субектът на атаката по-сговорчив и отстъпчив и да се върне балансът във властта, ако е имало опит той да бъде нарушен от едната или от другата страна.
- През 2020 се появи и партията на Слави Трифонов? Социолозите и предричат светло бъдеще, но други прогнозират фиаско като на Бареков и Кунева.
- Слави и неговата партия е поредният български електорален феномен. И в добрия, и в лошия смисъл на думата феномен. Добър, понеже се вижда, че търпимостта на българина по някои теми си има предел, и оттам нататък започва търсенето на отмъстител за причинените неправди. Лош, понеже това не е давало и няма да даде адекватен отговор на трупащите се от години и нерешени проблеми с бедността, корупцията, здравето, образованието.
По същество социолозите прогнозират светло настояще, не светло бъдеще. Светлото бъдеще се прогнозира от политолозите. А дали ще претърпи фиаско като Бареков и Кунева зависи от поставените пред партията управленски цели. Дано да се появят някакви индикации за подобно целеполагане, понеже на този етап няма такова. Да разчиташ само на гнева и отмъстителността не дава дългосрочна перспектива, но и да определиш дългосрочни управленски приоритети също не ти дава кой знае какви шансове да избегнеш възможен провал.
Бареков щеше да се бори с обеззъбяването на възрастното население, но същевременно даваше множество сигнали, че предпочита да го остави „беззъбо“. Меглена Кунева не прецени правилно дневния ред на обществото и претърпя лесно предвидима катастрофа при самостоятелното си явяване и лесно предвидима катастрофа в опитите си да променя системата отвътре като съучаства безкритично в утвърждаването й.
- На изчерпване ли е американската хегемония по света. Ще има ли промяна при Байдън за България.
- Да си дойдем на думата най-накрая! Дори и да е на изчерпване, то периодът на политически полуразпад може да продължи столетия, което дава основание да заключим, че в средносрочна перспектива американската хегемони по инерция ще продължи да оказва влияние в различни региони на света, в това число и на Балканите, в зависимост от външнополитическите приоритети и геостратегическите интереси. Ако външнополитическите планове на новата американска администрация се покриват с плановете на старата, то промяна няма да видим. Ако Русия пак е във фокуса на вниманието на тези планове, то и ролята на България ще си остане същата. Затова и няма особено значение дали президентът се казва Байдън, Тръмп или Харис. От значение е единствено и само опазването и укрепването на хегемонията.
Тук няма място за сантименти и приятелства, а има само сурови геополитически реалности. Потупване по рамото днес, утре може да се превърне в як политически задвратник. Не Байдън ще решава какво ще се случва на България и с България, той само ще утвърждава. Всички индикации засега сочат, че линията на развитие на външнополитическите ни отношения с Русия, ще е конфорнтационна, а линията на развитие на отношенията ни с някои наши балкански партньори ще е подчинена – точка. Нямаме широко поле за самостоятелни действия, нямаме никакво поле за действия.
- Накъде вървя и върви Европейският съюз. Пак ли за полата на Америка ще се хване?
- Колкото повече напредваше процесът на разширяване на ЕС, толкова повече се задълбочаваше кризата с легитимността на самия проект. Затова и скептицизмът към разширяването сред лидерите на общността се засилва. Всяка новоприсъединена страна не помага за преодоляването на едни или други недостатъци, а прибавя нови такива. Затова и няма ясна посока на действие на този етап. На Запада му втръсна от Изтока, Изтока се разочарова от Запада. Това вещае по-скоро разпад, отколкото консолидация. Затова и Европа е напълно логично и разбираемо да се обърне отново към Америка за арбитър при решаването на сложните взаимоотношения и за преодоляване на взаимното недоверие. Полата на Америка все още е единствена алтернатива. Това обаче означава задълбочаване на зависимостта и неравнопоставеността в така нужното партньорство. Но Америка отдавна няма особена нужда от конкурент в лицето на ЕС, особено пък от слаб политически конкурент. По неравен, труден път върви Европейският съюз. С неизяснени отношение с Русия, с пострадали заради Тръмп отношения със Съединените щати, с противоречиви отношения с Китай, а и със сериозни затруднения в отношенията между самите държави членки.
- Как ще определите отношенията ни към Русия през годината?
- Като бавно скъсване със стария Голям брат, докато още не сме изградили напълно отношенията си с новия Голям брат. Проблемът ни с Русия е, че да се конфронтираш със страна на един хвърлей разстояние, не е далновидна стратегия. Запазване на дистанция – да, собствен път на развитие – да, еманципация от предишна близост – да, но не и остро противопоставяне, особено като имаме предвид разстоянията, които ни делят с Америка, и предвид незавидното състояние на НАТО. Имаме задачата да поддържаме труден външнополитически баланс, с голяма вероятност да повтаряме грешки от миналото си.
- Има ли място за някакъв политически оптимизъм в България?
- Нека първо да решим как да реагираме на песимистичните прогнози, за да можем да си позволим да бъдем оптимисти!
Интервю на Красен Бучков
