Коронавирусът настъпва. Ние не отстъпваме. Колкото й да сме християни предимно по празници, на Рождество искрено отправяме молитви за здраве и благополучие. Мило е някак – елха, коледни песни, спомени, децата, веселие…
Но… Не забравяйте прасето! То е център на внимание по това време, по тези земи от векове.
Този български ритуал събира цялото семейство – съседи и приятели също, - в къщата. Всеки помага с каквото може. В различните краища на България колят прасето по различни начини, но веселбата е една и съща навсякъде.
Друсан кебап с пресни мръвки - пръстите си да оближеш...
Гледката е сюрреалистична. Прасето се довежда в центъра на двора, някъде пред портата. Налягат го неколцина мъже, а главният коляч хваща ножа. Следва най-неприятната част, която от хуманни и естетически съображения ще пропуснем… После пърлене, разфасоване. Един мие червата, друг мели месо, трети реже мръвки за друсан кебап, част от дроба отива на скарата, жените захващат някаква манджа, наливат на мъжете греяна ракия към туршията.
Някога на този ден във Врачанско...
Тогава идва ред на основната част – похапване на пресни мръвки и каните с младо вино. „Осмянката“ е царица на коледното селско парти…
Прасето, хора, то е спасявало нашите предци през вековете. Да му отдадем дължимото уважение. Наздраве и хапвайте повечко, да не направите главите рано-рано.
***
ПРАСЕТО СИ Е ПРАСЕ
Автор: Марин Цанков
Едно прасе, от малко още,
сънуваше кошмари нощем,
които бяха (в резюмето)
едни и същи общо взето:
Стопанинът и неколцина
ловци от ловната дружина,
въртейки нож (почти балтия)
си сърбат греяна ракия,
а сетне, с погледи студени,
позамъглени, раздвоени
пред кочината се люлеят
и песен страховита пеят:
„Руйно вино там в мазето
своя ред отдавна чака,
а въпросът със мезето
без причина се протака.
В кочината рипа лошо
тлъсто, розово прасенце,
знае се, че ти си, Гошо,
най-желаното мезенце!”
След поредното видение
взе прасенцето решение:
„На диета днес минавам,
по-дебел за да не ставам,
че след коледните пости
при прасета „кожа с кости”
с нож не ходи се на гости!”
Но нали при орисията,
феята на лакомията
протоколно бе последна,
то (от тази точка гледна)
волята ù бе победна:
„За прасето е нормално
да е тлъстичко и кално,
затова го и орисвам
то, освен да намирисва,
да не губи апетита
и геройски се опита
на кила да стигне кита!”
Въпреки че пътя знаеше
и какво му той вещаеше,
плахото прасе нехаеше
и натрупваше сланината
по шкембето и гърбината,
та по Коледа (охранено)
на софрата бе поканено...
И човешката природа
е от същата порода –
на успеха знае кода,
знае и към краха входа,
но несклонна да приема
съществото на проблема
и със него да се бори,
тя избира пътя втори,
а за първия се сеща,
чак когато се облещи
в смъртоносната си среща
с островърхата стомана,
в нейния гръклян опряна!
(Взели сме го от блога н автора без да го питаме. Дано не ни се сърди…)
