Ваксината днес е властелинът на информационния поток. И с право. Но днешният ден има особено съдържание в исторически план. На 26 декември 1872 г. Васил Левски, придружен от Никола Цвятков, напуска град Ловеч. Това е денят, когато Дякона поема по пътя към Голгота.
Има нещо символично в този момент от живота на Апостола и раждането на Христос. За нас, българите, всяка крачка на Апостола оттук насетне до 19 февруари е пътят на един народ от трагичното до величието.
И така: Левски поема с коня си, в чийто самар били зашити архивът на Комитета и някои писма към Къкрина. Там остава да пренощува и призори на следващия ден е заловен от десетина заптиета. Имало е опит за бягство, стрелба и борба. Драматично стеклите се обстоятелства отвеждат до гибелта на най-великия българин.
Един от неговите завети гласи: „Целта ни в Българско е братство с всекиго, без да гледаме на вяра и народност; ръката си подаваме всекиму, който желае да пролива кръв с нас заедно за живот и свобода човешка.“
Тези думи препращат към тази дата през 1989 г., когато българските мюсюлмани излязоха по площадите да поискат рождените си имена. Поискаха също възродителния процес да бъде отречен, а те да получат всички права на граждани в своята родина – България.
Техните протести принуждават Централния комитет на БКП да свика пленум на 29 декември и да обяви връщането на насилствено отнетите имена на турците и мюсюлманите в България. Провежданата от авторитарния режим на Тодор Живков политика чрез Държавна сигурност беше обявена за „груба политическа грешка“, при която са били извършени „извращения на конституционни права на български граждани“. Пленумът разрешава също използването на майчин език „в битовото общуване“.
Разбира се, турското и мюсюлманско население в страната посрещна с радост вестта. Ученичката Ангелина се изправя на следващия ден в клас и заявява на класната ръководителка: Моля, запишете в дневника името ми Айлийн, което е под номер едно…
Айлийн означава Лунна светлина.
Да не забравяме.
Фрог нюз
