Сменям гражданската си позиция; ще казвам по-често "Браво!", обявява в интервю за Frognews.bg актрисата.
В неделята преди понеделник - осми март, в 7. 30 сутринта се срещам с Мартина Вачкова пред 35-то училище, където всеки от нас води дъщеря си за втори кръг на олимпиада по литература. Докато чакаме децата да излязат, сядаме в едно кафене на топло, да си поговорим. Припомняме си по някой стар осмомартенски виц, който по правило рисува жената в нерадостни краски, в който мъжът обичайно се черпи за нейна сметка и откриваме, че май в това отношение нещата много-много не са се променили. От вицовете разговорът неусетно прелива в действителността.
интервю на Стоян Колев
- Трудно ли е у нас сама жена да отгледа дъщеря си?
- Как да не е трудно! Ей сега идвам от среща с данъчен специалист. Смаяна съм – вече и това нямам – облекчение от данъците за това, че сама отглеждам детето си. Разбрах, че на инвалидите също са им отнели тези данъчни облекчения. Какво е това! Аз гледам сама детето си, а тази държава уж има политика за това да има повече раждаемост – е как ще стане този номер? Как?! Значи ти обричаш толкова много жени, които биха родили и биха гледали сами децата на това да се чувстват ненужни в тази страна. Знаем как е по света, какви облекчения имат майките, които като мен, сами гледат децата си. В това отношение не сме европейци.
- Как гледаш на темата за домашното насилие, особено след последните оповестени случаи. Може би дете отглеждано само от майка си да е по-малко изложено на тази опасност.
- Това е моя болна тема и дори в момента аз отново водя дело срещу бащата на моята дъщеря точно за домашно насилие, защото тормозът не е в това да изнасилва детето или както в другия случай от Червен бряг, да убие детето, или да го бие. Тормозът е и психически – ти да завземаш пространството му, да завземаш времето му, да го държиш с часове на телефона. Ухото му се подпалва на детето ми да води безмислени, безкрайни разговори. Каква глупост е да мислиш, че упражняваш някакъв контрол като говориш часове наред по телефова с него. Контролът е ангажимент да се върши работа, да си в помощ, а не да си в тежест, не да си досаден. Това е също домашно насилие и то най-страшното, това е психическото насилие. Защото, когато човек ти удари шамар, ти казваш „Край, този няма да го търпя!”, но когато всеки ден той завзема от твоето пространство по милиметър, по милиметър и ти си деликатен и отстъпваш, и отстъпваш, но в един момент си казваш “Защо търпя? Докога ще търпя? Искам моята територия да се спазва, моето пространство, моя дом – аз искам да съм защитена в него. Как ще съм защитена, след като един телефон непрестанно звъни. И това е тормоз.
Искам да кажа на всички жени да не се примиряват с това да бъдат тормозени, особено да бъдат мачкани психически, някой да им казва “Ти си стара!”, или “Ти си грозна!”, или “Ти си дебела!”, или “Я, се виж на какво приличаш... “ На това приличаме, защото теглим всичко на гърба си, защото сме и майки, и домакини и работещи – на какво да приличаме! Ми да, гледай ме ти, издържай ме ти бе, мъжо, да видиш как хубаво ще съм соанирана всеки ден и на какво ще приличам тогава - от фитнес на фитнес и от салон на салон... Трябва да се борим, да отстояваме достойнството си и да бъдем зачитани.
- Какво не ти харесва като жена, какво ти пречи в живота, който живеем?
- Такъв стана вече животът, че вече вечер вкъщи гледаме телевизия – това е. Но как да дочакаш филм, който да гледаш с детето си, като до девет са все турски сериали или по моята телевизия, БНТ – новини. А и какво дават главно в тези филими! Страх ме да не звуча демоде, но и аз, и дъщеря ми изпитваме свян от онова, което се показва, а, когато започне такава сцена, аз пък започвам да я питам “Абе, маме, какво стана с еди-какво си или с еди-що си... “ и усещам колко неестествен е и гласът, и тонът ми. Слава Богу, децата ни имат тази деликатност все още, но така тя ще изчезне с годините. Обаче не само тази мръсотия ме притеснява...
- Какво още?
- Аз събирам отпадъците разделно и излизам сутрин, като я изпращам на училище, с торбите, за да ги изхвърля. Тя казава: “Моля те, мамо, недей – ужасно е с тези торби – все те гледат, като спира рейсът с моите съученици с тези торби около кофите за боклук.” А аз: “Да, маме, ти трябва да се гордееш с това, че майка ти изхвърля разделно боклука.” “Всички казват, че после всичко се събира на едно място” – слушала коментар тя. Аз пак: “Ние трябва да свършим това, което се изисква от нас, а държавата да свърши своето. Щом тези кофи са сложени така – това ние трябва да го направим!” Детето се срамува, че на улицата се навеждам и вдигам боклук – “Ти чистачка ли си?” – ми казва тя. “Маме, не съм, тогава ти се наведи и го вдигни. Виждаш ли някой друг да го прави? Аз ще се навеждам и ще взимам това, което е грозно и не ми харесва.”
Този пример, такива разговори в Лондон ние с нея нямаме.
- Добре, ти вършиш своето, а държавата, като трябва да свърши своето, прави ли го?
- Луд ли си? Шегуваш ли се? Как ще си върши работата държавата, какво говориш! Всяка институция казва “Аз работя страшно, обаче другите ми пречат. О, аз какво свърших! Обаче те... “ – това е прехвърляне на топката. От колко години само това гледам, само това гледам...
Но в момента аз имам голяма надежда, че нещо ще стане. И не го казвам, за да се слагам на някой – аз нямам на кой да се слагам. Аз смятам, че ние като граждани трябва да отчитаме малките стъпчици, които се извършват и да казваме “Браво!” на тези малки стъпчици, но и да казваме “Искаме обаче още!” – това е правилната позиция. Писна ми да съм в опозиция! Писна ми! Нищо добро не се случва като съм в опозиция. Сменям изцяло подхода си – ще подкрепям всеки, когото виждам, че прави нещо. Ако те видя, че преместваш леко тази чаша например, ще ти кажа “Браво! Браво!”, ще ти помогна да я бутнем още малко, обаче това вечно мрънкане: “И тоя нищо не направи... ето... “... това какво ни носи? Какво ни дава?
Може би сега имаме шанса, че имаме един премиер, който обича да чува аплодисментите. Да му казваме по-често “Браво!”. Изобщо на това правителство да казваме по-често “Браво”! Ако са наистина така честолюбиви и обичат да бъдат хвалени, това може би ще ги амбицира да работят повече. Сменям гражданската си позиция – ще казвам по-често “Браво”!
