Това, което вбесява управляващата клика в консултациите при президента Радев, е че той изобщо прави нещо.
Яд ги е, та място не могат да си намерят, че дават Радев по телевизиите, че трябва да му ходят на крака и да обсъждат изобщо каквото и да е с него. Мислят си, че трупа точки. Ревнуват го и от резбованата маса в Президентството, и от мястото му на нея, от герба зад гърба му, ревнуват го, че е държавен глава.
А че може да насрочи изборите лично, ги прави да не се побират в кожите си.
Управляващите полубогове и цели божества са свикнали от тях да зависи всичко. В техните ръце да са не само хлябът и ножът, но и пачките, кюлчетата и пистолетите. И патриотичният трикольор, развят над отечеството, също да е в техни ръце. Никакво друго лице не бива да се мярка, освен техните. Затова го няма Борисов, затова ги няма и патриотите – те толкова много се обичат лично, че друго освен себе си не признават. А и вдигнатият юмрук на Радев – как се забравя такова нещо, как се преглъща такъв юмрук?
Приказките на Караянчева са само за Пунта Мара – колкото да регистрира червени точки пред обичащия я до болка и срам гербаджийски актив.
За Марешки да не говорим – сега му е паднало да прави цирков спектакъл в Президентството. Нали циркът в София изгоря отдавна...
Стана ясно едно – жална ѝ майка на демокрацията с такива партии и с такива вождове.
Преди много години, като малко момче, много обичах да ходя в къщата на дядо Дачо от нашето село. Беше роднина на баба ми и се отбивахме често у тях.
Дядо Дачо бил участник в Септемврийското въстание 1923 година, но после взел друга линия и гонел партизаните преди 1944 година. Животът му, меко казано, беше шарен.
Този мой любим старец всяка вечер отиваше да си пои прасето. Носеше в задния джоб на дочените си гащи и по едно лимонадено шише сливова ракия. Пийне прасето помия, пийне той глътка скоросмъртница, докато ракията изчезне. Аз – до него.
И тогава зачервен и въодушевен от неповторимата атмосфера, ни в клин, ни в ръкав дядо Дачо току изтърси:
– Който се занимава с политика, рано или късно отива на политическото бунище.
Прав е бил. Но отде да знам, че един ден това политическо бунище ще е навсякъде.
Поетът Николай Милчев, Фейсбук
