Войната не е между Първанов и Дянков или между президент и правителство, а между желанието на българското общество да стане истински демократично, европейско, и силите, които го дърпат назад.
Пламен Асенов
Предстоящата война е онази стандартната, между Доброто и Злото. Тя можеше и никога да не започне, но тежък инцидент, инцидент на границата между честта и безчестието, между морала и неморалността, между демократичната политическа практика и тоталитарната политическа практичност, я направиха възможна.
Хименното общество пък е общество като българското, което се разкъсва и разпада на парчета дори при най-лек натиск. Ето защо истински граждански позиции в него се заемат трудно, а оттам – трудно се водят и истински войни. Разбира се, говорим за войни политически, войни на думи, идеи и принципи, а не за войни военни.
Войната, за която сега говорим, не е Първанов срещу Дянков, макар на някои все още да им изглежда така, а други пък да искат да я представят по този начин. Тя не е дори президент срещу правителство, въпреки че основните битки би трябвало да се водят точно на това поле. Войната в този случай е между необходимостта и желанието на българското общество да се превърне в истинско демократично, цивилизовано, напреднало европейско общество и онези сили в него и извън него, които го дърпат назад, за да продължат да възпроизвеждат слабостите му и да се възползват от тях.
От това следват и няколко основни характеристики на евентуалната предстояща война. Първо – тя ще бъде дълга. Ако наистина започне, нейният първи етап ще завърши най-рано през есента на следващата година, когато са президентските избори.
Възможността, за която отначало се заговори, но май набързо се разгледа и вече се отхвърли, е Борисов и Първанов едновременно да подадат оставки и да се ходи на предсрочни избори – както президентски, така и парламентарни. Тази опция е куха, та дрънка. Страната няма време пак да се занимава с глупости като кампании и свързаните с тях празни приказки, вместо с важните неща. А и с лансирането на тази идея премиерът Бойко Борисов отново се прояви като политически наивник, който смята, че ако джентълменски подаде оставка, президентът Георги Първанов ще стори същото. Някога да е бил известен той като политически джентълмен? И не му ли стигна на Борисов това, което Първанов му погоди с Дянков, за да разбере, че президентът действа не на принципа на джентълмена, а на принципа на акулата - като му подадеш пръст, отхапва ти ръката.
Много добре звучи другата възможност - да се стартира процедура по импийчмънт на президента Първанов, но, както всички са наясно, тя няма шанс да бъде реализирана при сегашната конфигурация на силите както в Парламента, така и в Конституционния съд. В Народното събрание, дори при пълна мобилизация на онези, които са против българската тегоба “Първанов-президент”, не им достигат 7-8 гласа. В Конституционния съд пък положението е още по-тежко, защото той е конструиран чрез политически квоти, включително президентска, вместо да се състави само от мъже достойни и не просто професионално подготвени, а и професионално морални.
Пък дори да се случи импийчмънт, това чудо невиждано в българския политически живот, какво следва? Както каза по този повод самият вицепрезидент Ангел Марин – ако Първанов си отиде, идвам аз, мен повече ли ще ме харесате. Дори само тази реплика вече показва, че няма как да го харесаме повече, щом е такъв комплексар, че сам не се харесва. Или щом е такъв умник – да си дава сметка, че за българската общественост струва по-малко дори от боса си Първанов. Но, така или иначе, прав е - по Конституция идва Марин.
Не че не си струва ходът с импийчмънта да се опита, той може да бъде разигран просто като част от позиционните битки, които не решават конфликта, но са необходими, за да се работи през това време за допълнителна промяна в съотношението на силите и обществените нагласи в полза на добрите.
От същия порядък е и третата опция, за която се заговори - Парламентът да гласува своеобразен “вот на недоверие” към президента. ОК, такава процедура също би помогнала обществото да бъде допълнително информирано по редица въпроси, свързани с характера, поведението и досегашните действия на Георги Първанов като президент и политик изобщо, за да започне то по-бързо и ефективно да се разделя с илюзиите си. Но и тя не дава изход.
Всъщност истината е, че бърз видим изход няма. Войната, която ни предстои, е като онази срещу тероризма, която цивилизованият свят води от 2001-на година насам – поредица от военни действия в различни точки, съчетани с реализация на поредица от пропагандни и образователни програми, които водят бавно и постепенно към целта.
Като втора базисна характеристика на евентуалната предстояща война трябва да се каже, че, освен дълга, тя ще бъде и трудна. От едната страна са трудностите, свързани с изтъкнатите вече чисто законодателни, институционални и персонални фактори. От другата страна е липсата на обща идейна платформа и добра координация, а поради това – характерните хаотични действия вътре в проправителствения лагер. От трета страна е споменатата вече “хименност” на самото българско общество - неговата склонност да действа импулсивно, без да се информира достатъчно и помисли добре, повече по симпатия или антипатия, отколкото съобразно логикага и принципите, неговата готовност да се разсейва и да забравя, да се хваща за подробности, а да отминава важното, с други думи – способността му да се къса и разпада лесно, а да се поправя и възстановява трудно. И от четвърта страна е факторът неизбежна и жестока съпротива.
Всъщност само изглежда, че президентът няма голям ресурс да води дълги и трудни политически битки. Не е така. Той е доста сериозно закрепен на мястото си по Конституция, има зад гърба си относително немалък политически ресурс в лицето на БСП и ДПС, има неизвестно колко голям финансов ресурс, докато на негова страна са разни бели, сиви и черни бизнесмени със засегнати в момента интереси, има възможности да търси и силна външна подкрепа от московските си другарчета. Тази подкрепа може да бъде реализирана и чрез политически, и чрез икономически лостове.
Третата основна характеристика на евентуалната предстояща война е, че тя няма алтернатива. След петнадесетина години в голямата политика, последните осем от които на самия връх, оказва се, че Първанов е особена фигура, фигура, в която се събират /или която държи в ръцете си/ много от нишките, изтъкали неуспешния български преход.
Във вътрешнополитически план това са всички безумни решения и действия на БСП през годините, реализацията на антипродуктивни за обществото политически проекти от рода на НДСВ, Лидер и други, сдушването и взаимодействията с Доган и върхушката на ДПС, създаването на Тройната коалиция. В институционален план са неговите действия за разграждане на самата тъкан и отслабване на имунната система на демократичните институции – с влиянието, което поддържа в съдебната система, в армията, в специалните служби. В икономически план дейността му се свързва както с отваряне на политически чадър върху главите на знайни и незнайни “бизнесмени” като пловдивския бос Георги Гергов, групата “Николов-Стойков”, Христо Ковачки, така – и най-вече – със защита и лобиране за тъй наречените “големи руски енергийни проекти в България”. Във външнополитически план пък президентът е един от основните фактори, за да продължи да съществува в Европейския съюз недоверието към България и опасенията, че тя наистина е руски троянски кон, преметнал юзди на коневръза в Брюксел.
Разбира се, всичко това президентът няма как да измисли и реализира сам, очевидно му помагат неговите колеги и наставници от бившата комунистическа Държавна сигурност, отдавна удобно наместени във всички власти – като се започне от политическата, та се стигне до онази, която се нарича четвърта, медийната. Но войната няма алтернатива, защото фокусът се събира в Първанов и изваждането на светло на всичко, свързано с него, е единственият начин да се разбере истината за това, което често наричаме лоша карма или заради което хулим националния си характер. Не е само до характер – и до целенасочено провеждана политика е.
Големият проблем обаче е, че все още не знаем дали войната, за която говорим, наистина тепърва предстои. Ако Бойко Борисов и ГЕРБ за пореден път намерят в себе си някакви страхове или измислени основания да я отложат, ще трябва да си дадем сметка, че войната не само е отдавна започнала, но дори вече е свършила. С победа на Първанов и всичко онова, което се крие в мрачната му сянка.
И тогава гоцетата ще продължат да ни управляват, докато ние ще продължим някак да се залъгваме, че рибешкият мехур, който те са ни инсталирали между ушите, е недокоснатата горда ципа на нашата човешка и обществена девственост.
