На днешната дата през 1912 г. шведският писател и общественик Алфред Йенсен предлага българският поет и писател Пенчо Славейков за Нобелова награда. Повод за това е уникалната творба на българина „Кървава песен“. “Шведската академия се намира пред щастливи и съвсем необикновени обстоятелства да може да представи пред Европа един безспорно голям поет, при който може да се констатира наличието на поетически шедьовър – “Кървава песен”.
Това е част от текста на Алфред Йенсен. Йенсен е отдавна известен и в Швеция, и в България. Още в края на ХІХ в. той пътува из Балканите и пише очерци и пътни бележки за тях – най-вече за славянските страни. Посещава Русе, намира София за модерна, където се запознава и с Вазов, Яворов, П. Ю. Тодоров. През 1891 г. публикува очерк за Ботев под заглавие “Христо Ботев. Български поет на свободата”, съдържащ преведени стихове и спомени на Ботеви съвременници. В 1893 г. превежда “Под игото”. Сам Йенсен е поет, но е и преводач, журналист, специалист по славянски литератури, а като експерт по тях е избран за член на Нобеловия комитет. По този начин получава правото да номинира изявени автори.
Все по-малко българи си спомнят за Пенчо Славейков, за поемите му и уникалната „Кървава песен“. Все повече българи свързват поета с банкнотата от 50 лева, на която е изобразен той. „По един Пенчо Славейков“ отпусна щедро премиерът Борисов за пенсионерите предизборно…
Пенчо Петков Славейков е син на известния български възрожденски писател и журналист, а след Освобождението и политически деец Петко Рачов Славейков. Учи в Германия, където става последовател на Хайнрих Хайне и Фридрих Ницше, Славейков доусъвършенства идеята си за самотния, но извисен духовно човек - свръхчовек. Живял и в Италия. Той добива славата на поет от световна величина.
***
КЪРВАВА ПЕСЕН
(Откъс)
Върлий бой,
на север упорит започнат най-изпървен,
където бе Младен, и настървен и кървен
се бързо подлови по-лют и по-жесток
при средния редут надясно от Висок,
насред на преслопа, там, дето бе Сокола
загнезден. Втори път по стръмнината гола
се впуща паплачта — оставила безчет
там жъртви, — втори път повръща се безред
разпръсната назад. Но ето, подкрепена
от нови сили, пак полетя настървена
с див, бесен вик... орди навалят през орди...
До трупът пада труп... Ред тъмен разреди —
напред изстъпва друг. Тоз пада; тоз прескочил
трупът и повален се тръшне. Ей насочил
тук сабя мелязим се превърти и спре —
и грохне възнак. Там се свий и пооре
с глава напред висок манафин; сграбчил шия,
прожилена с куршум, извърнат юзбашия
гърлани що му глас държи и пак лети
напред — но друг куршум го сепне, и сгрохти
и той надолу там по склона и зарита...
А паплачта, отзад засилена, налита,
приижда и вали напред и все напред...
С куршуми покосен е първи, втори ред:
през труповете им напред се хвърля трети,
четвърти — ето ги пред първите люнети,
и на окопите се втурнаха на щик...
***
БАЩА МИ В МЕН
Погребаха го там, де мъртвите погребват,
там, дето всякой гроб е знак на мъртвина,
железни обръчи-огради де обсебват
надгробни камъни все с мъртви имена.
След земния живот в земята той почива —
не той: почива му там тленний прах един!
Че живия му дух и мисълта му жива —
живеят в мене те, в мен, неговия син.
Не само в онова, което ази правя,
не само в думите, не само в мисълта —
пред погледа ми той се винаги възправя
с усмивка бодряща и тиха на уста.
И сещам в моята аз неговата воля,
и неговата мощ во всякой мой удар...
и чувам: "Победи световната неволя —
и на беди бъди в живота господар!
Какъвто бях бъди! И с божи меч в душата,
на висша истина глашатай и пророк
издигнеш ли ръка — дигни я в злоба свята,
изпълнен от любов и в любовта жесток.
Достоен ти бъди за мен!" О, аз достоен
ще бъда — и съм бил — за своя жив баща,
и словото у мен било е зов все боен,
в световни суети не зов на суета.
При твойто слово аз и своето прибавих,
дела приумножих при твоите дела:
и съд набъднето да чакам се изправих
с теб — две со подвизи увенчани чела.
С възторг на истина в душата просветлена,
към нея само аз в живота се стремих —
като тополата на възбог извисена
пред слънцето, пред теб, връшец привождам тих.
И чувствам с крило как божи дъх ме гали —
и чувствам, че ти доволен си от мен...
Че на живота аз свещените скрижали
понесох — не да ги захвърля пак смутен.
Душата ми с завет ти за живот огрея
и в път благослови со бащин благослов:
и както в мене ти и ази в теб живея
за подвига свещен на земната любов.
***
Едно е необходимо: да не проповядваш истината на глупците и идиотите. Че ще те разпънат на кръст но няма да те разберат! Тоя кръст, на който ти сам се разпъваш, е по-тежък.
Пенчо Славейков
Фрог нюз
