Годината е 1975. Тогава Владимир Путин се присъединява към КГБ, а Андрей Сахаров получава Нобеловата награда за мир. Година по-късно най-известният съветски дисидент е обявен за “вътрешен враг №1” от КГБ. Най-яркият критик на Путин - Алексей Навални, заслужава същото.
Андрей Сахаров изиграва своята ключова роля в разработката на съветската водородна бомба. Заради това той получава и безпрецедентен брой награди, в това число и три отличия “Герой на социалистическия труд”. Получава и четири ордена на Ленин, Сталинска награда и Ленинска награда за 1956 г.
Към 1975 г. обаче се превръща в един от основните критици срещу СССР. Сахаров се противопоставя на разпространението на ядреното оръжие. Настоява и за демократизация и пише редица изявления в защита на политически затворници.
“Свободата на мисълта е единствената гаранция срещу заразяване на хората с масови митове, които в ръцете на коварни лицемерни демагози могат лесно да се превърнат в кървава диктатура“, пише той.
Нобеловият комитет го определя като “говорител на съвестта на човечеството”.
През следващите 14 г. Сахаров се превръща във враг №1 на КГБ. Жестоко преследван през следващите години като окончателно е арестуван през 1980 г. Осъден е на пет години изгнание в затворения град Горки. Там обявява и гладни стачки, като е хранен насилствено.
Репутацията му обаче нараства, а това силно притеснява КГБ. Западът на висок глас продължава да се възхищава на фигурата му и през 1977 г. президентът Джими Картър му написа отворено писмо за подкрепа. На негово име е наречен астероид, след което е заснет филмът “Сахаров” с участието на Джейсън Робардс.
С набирането на скорост на перестройката през 1986 г. Михаил Горбачов най-накрая звъни на Сахаров и му позволява да се върне в Москва. По онова време популярността на дисидента е непосредствена политическа заплаха за Кремъл.
През 1988 г. Европейският парламент взима решение да учреди награда на негово име, която се присъжда за свобода на мисълта и се връчва ежегодно за принос в защита правата на човека. Първият отличен е Нелсън Мандела. През 2020 г. носители на наградата се превръщат лицата от опозицията в Беларус.
Андрей Сахаров умира през 1989 г., когато Съветският съюз е пред своя разпад.
Като млад разузнавач Путин наблюдава възхода на моралния авторитет на Сахаров и бруталните опити на КГБ да го сдържа. Сега руският президент се опитва да потисне друг опозиционер - Алексей Навални. След като преживя отравянето, за което обвинява хората на Путин, Навални влезе в затвора и сега беше осъден на две години и осем месеца затвор. Арестът и процесът му предизвикаха протести в цяла Русия, по време на които полицията задържа общо около 11 000 души.
Путин обаче допуска същите грешки като своите предшественици от КГБ - вместо да елиминира Навални и да укрепи режима, руският президент превръща “вътрешен враг №1” в международен символ на съпротива срещу репресиите. Много руснаци го защитават и не защото Навални е част от опозицията, а защото са ужасени от начина, по който властите се отнасят с него.
Путин се страхува и от Сахаров, и от Навални. Лауреатът на Нобелова награда за мир рядко се споменава на официални церемонии и в училищните учебници има много малко информация за неговото наследство. Организациите, които популяризират принципите на Сахаров в Русия, са атакувани и включени в списъците на “чуждестранните агенти“.
Десетилетия по-късно Кремъл е пред същата дилема. Ако Москва позволи на Навални да излезе на свобода сега, той ще превърне нарастващата си популярност в реална политическа сила. Въпреки това, задържането на Навални в затвора и подстрекаването на полицията срещу неговите привърженици бързо ще превърне Навални в ключов вътрешен и международен символ на държавното потисничество.
Историята се повтаря. Дългът на Запада е да направи същото, както в епохата на Сахаров.
Превод и редакция: Юлиян Марков, агенция Фокус
