Съвсем скоро всичката работа по наближаващите избори ще се изясни, ще лъсне като месечина в априлска нощ. А дотогава ще се явят програми и намерения, идеи, обещания и клетви. Даже идеологии от време на време може и да си покажат носа. Но накрая всичко опира до хората – до ония сакрални бюлетини, дълги и желани като бели женски чорапи.
Честно казано, с мене е така – като видя листите с имената, и ми се обръща на корема. Слаб човек съм аз, какво да се прави...
Ние не сме някоя голяма държава, малка сме. И затова и най-непознатите същества в предизборните листи са ни я втори, я най -много трети братовчеди.
Иска ми се, като им прочета имената на тия кандидати за управници, да не се червя от срам, да не си спомням за техни тъмни подвизи и зулуми.
Иска ми се тези от листите да не са ме лъгали много, да не са ме крали много, да са прочели пет-шест книги, да правят разлика между статист и артист и да не са участвали за една година трийсет пъти в „Панорама“. Много ли искам?
Искам и друго – като ги покажат на екрана тези хубавци, да могат да си произнесат трите имена, без да се запъват и без да се разплачат за майките си.
Иска ми се листаджиите да не са подмазвачи и приятели на партийните вождове.
Иска ми се и банковите им сметки да не са от София до Луната.
Иска ми се и веднъж да са се возили с автобус от Никопол до Девин.
Иска ми се и да са минали с автомобил втора ръка от Люти дол до Арчар Видинско.
И поне веднъж да са били в Бюрото за безработни.
Искам и да могат да мечтаят, по-точно – да са чували, че има такава дума мечта.
Много ли искам?
На тоя свят всичко е лично, дами и господа избиратели. Затова три пъти мислете, един път гласувайте.
И искайте за листите личности, а не имена, напечатани едно под друго.
Николай Милчев
