„Не съм от тях и не ми е работа!” е новото символ‒верую на българина! „Бавно ни залива морето от сиви тягостни дни” да стане химн на България.
Ана Кочева
„Не съм от тях, како Сийке, и не ми е работа...”, врича се героинята от страхотния едноименен разказ на Чудомир.
Установих, че и аз мога да кажа същото за себе си към днешна дата. Днешна дата? Какво й е толкоз на датата, ще попитате. Ами нищо й няма ‒ ден като ден. Мартенски, студен, снеговит, улиците кални, води текат по тях, хората драпат да изпълзят над преспите. Никой не се е сетил да почисти пред дома си, през магазина си, пред гаража си. И аз не съм!
Изнизвам се от блока си през калта и бързам. И имам нахалството да се ядосвам защо никой не е излязъл да поразрие снега! Обаче всеки протестира, сърди се, гледа мрачно и пустосва другите. И аз така!
Докато газя из водищата, стичащи се по улицата, трижди проклинам собствениците на магазина, затова, че не са изринали калните преспи, изпод вежди гледам работещите на бензиностанцията, защото и те не са си свършили работата, ругая на ум шофьора на автобуса, заради рязкото му спиране, от което се вдигна водоскок, досущ като този в Женевското езеро. Качвам се в „малката симпатична бомбичка” на линия 204. Отскоро автобусите са подновени и са учудващо топли. Дотук добре. От шофьорската кабина обаче дъни яко чалга. Водачът направо си е прихванал сръбска радиостанция, защото чувам измежду турбо фолка спикерът да обявява парчета на комшийския език. И пак на ум се възмущавам от дъното на душата си, но решавам да не се разправям. Гледам, че наоколо има и други изнервени от звуците физиономии, но и те мълчат. Не сме от тези, дето ще „изокат”!
Пътуваме сбутани едни до други, с наежени погледи и мрачен вид. Визитна картичка на българина. Напоследък почти съм забравила как изглеждат усмихнатите хора. Решавам да се пробвам в любезност и щом наближава спирката, се дръпвам от вратата и с усмивка правя път на възрастната жена зад мен. Тя ме поглежда опулено, сякаш невярваща, после ме доразбутва като трактор и мърмори: „Като няма да слизаш, що стоиш пред вратата!” Нещо не ми се получава избликът на добронамереност. Следвам я, почти засрамена, под укорните погледи на другите бързащи към вратата. Сякаш от 2‒3 секундното по‒бързо изнизване от рейса ни зависи животът! Сигурно не, ама нали трябва да си „проврем гагите” пред другите, беше казал Алеко.
Продължавайки борбата през преспи и вода, чувам калабалък наблизо. Сещам се, че пред Общината е обявен протест на сдружението „Дупка.нет”. Срещу огромните дупки, зейнали навсякъде по софийските улици в края на зимата. Явно има насъбрали се протестиращи. Не знам колко са, но са шумни. За миг ми минава през ума да се присъединя, нали и аз, самата, толкова често проклинам същите тия дупки и се възмущавам, че не ги запълват. Минава ми такава мисъл, но след нея бързо се настанява следващата, която ми напомня, че „бързам”. Нали отивам на работа! Вътрешният ми глас слабо се съпротивлява с аргумента, че сигурно и онези там пред Общината си имат работи, но въпреки това са решили да похарчат някой час и да заявят позиция. На бърза ръка заглушавам този гласец с мисли за всичко, което ми предстои да свърша. Това проработва! Ясно е, че нямам време за граждански прояви. Отдалечавам се бързо, за да не чувам свирките и виковете на онези, които имат какво да кажат и го правят. То и аз имам, ама не е сега моментът.
Имам да кажа доста и против предстоящото увеличението на тока. И на парното! И на това, че искат да ми сменят топломерите, личната карта, шофьорската книжка... Имам. И ще го кажа. Даже ще го напиша. И срещу демагогиите, срещу демагозите, срещу изглаждането на мозъците, срещу чалгата и всевъзможните чалгари, срещу манталитета на омразата и завистта, срещу глупостта и посредствеността, срещу боклуците, срещу бетона, срещу държавата... Ама дали ще изляза да протестирам, ако някой ме призове? Надали! Явно „не съм от тях, како Сийке!” Признавам си! Ама и вие не сте! Щото ако бяхме, нямаше да рием из преспите, да тънем из дупките и да въсим вежди. Бръчките ни станаха дълбоки, колкото дупките. Дупки като окопи, от които едва‒едва заничаме. Ама не сме от тях! Наздраве и ви поздравявам с една песен:
Бавно ни залива морето
от сиви тягостни дни,
умът не слуша сърцето,
а вечно смята и бди.
Падаме в калта затъваме до шия в нея,
виновни търсим за да успеем
невинни в калта да заспим.
Хората сега са глупави стада,
стискайки зъби подават си ръка,
не, аз не мога да спя сега!
Аз сам си избрах тази съдба,
вечната черна овца!
Всяка глупост има си време,
да стане малка правда дори,
щом овчарят почне да дреме,
а стадото да точи зъби.
Злото ни поглъща с грозната си паст,
никой не посмя да чуе моя глас,
браните с рогца жалката си власт,
не, аз не мога да съм като вас!
Аз сам си избрах тази съдба,
вечната черна овца!
Сложил бях на карта сетния си час,
никой не посмя да чуе моя глас,
черен съм сега и в профил и в анфас,
не аз не мога да съм като вас!
Аз сам си избрах тази съдба,
вечната черна овца!
Черната Овца ‒ Ахат
