Не стига коронавирусът, но и почнаха да определят по списък кой е важен и кой – не. Този път стреляха в културата, която отдавна е мишена за амбициозни и доброжелателни дейци. Това, което Вежди не успя да направи за два мандата, Банов го стори за няколко дни. Художникът-китарист Борисов, досущ балкански Рембранд и Пако де Лусия, ще бъде доволен…
Министърът задмина своя бос в дисциплината „Разделяй и владей“. В битката за гласове и предизборен ПР бяха измислени парични награди от 350 и 500 лева за тригодишен период. Но само за творци от жанра „забавна музика“ и то призьори от „Златния Орфей“. Ще ядосам някои хора, но всички награди ли на фестивала са били заслужени и не е имало политика в номинирането? Има ли съветски участник, тръгнал си без награда? Не е ли имало „рамо“ за лобита и фаворити?
Културата е възпитание, образование, развитие, признание. Понятие с огромно значение за различните човешки дейности и постижения. Тя реализира общочовешките и духовните ценности. Марк Тулий Цицерон дори говори за „култура на душата“.
Тези думи едва ли ще трогнат занимаващите се с култура по ведомост. Все пак ще опитам с Дора Габе: „Ако си тъжен, - казваше баба, - тогава поплачи. Когато сълзите свършат, животът продължава“.
Животът, разбира се, ще продължи и след сегашните обитатели и ръководители на „културните учреждения“. Но вредите ще останат и дълго ще напомнят за вандализма и нашето мълчание. Сълзи вече не останаха, но тласкането на културата в глух коловоз упорито продължава.
Българската интелигенция се е справяла и в по-трудни времена, но е притежавала съпротивителни сили, каквито днес не се забелязват. Лесно е да унижаваш творци, на които системата отказва живот, какъвто заслужават. Затова хората на изкуството имат нуждата да бъдат подкрепени и защитени от гражданите. От консуматорите на продукта на културата.
Наградите ще запушат ръждясала дупка, но ще отворят нови рани.
Подхвърлените пари от джипката на властта са смъртоносни за достойнството на твореца. Така и не успяхме да премахнем от живота си понятието „онзи списък“. Някой някъде периодично определя българите като правилни и неправилни, заслужили и незаслужили, честни и нечестни, протестиращи и подкрепящи, членове на ОПГ и недосегаеми, управляващи и управлявани, наши и ваши…
И за какво ни е тогава министерство на културата? Назначете няколко счетоводители да разпределя изпадналите от хазната трохи за култура по списък и готово. За какво са ни художници, поети, артисти, архитекти, писатели, танцьори, композитори, народни изпълнители, певци, режисьори, оператори, журналисти и пр., като не ги ценим и уважаваме? Някога в трудни моменти хора са се събирали пред къщата на Дядо Вазов да получат опора и сила. Сега пред чий дом да застанат? Елин Пелин е прикривал с тялото си стъкленицата със сърцето на народния поет, за да не пострада от бомбардировките на София. Представяте ли си?!
А днес министърът се дразни, че някой има различно мнение и критикува „благородната идея“ с наградите. Затова министерството произвежда политика, вместо да отглежда любов към духовността.
Проф. Александър Балабанов е казал нещо особено подходящо: „Каквото дадоха и направиха: Паисий, Ботев, Вазов, Каравелов, Раковски, Яворов, Пенчо Славейков, Петко Славейков, Хр. Г. Данов и всички като тях – само това е, само това е единствено нещо сигурно в нашата страна, в българските земи. От всичко друго – почти нищо не е останало, защото от нищото нищо не може да стане.
Благосъстояние няма, особено силна и бодра държава няма, пътища няма, градовете – те са по-лоши от селата. Пари няма, свободи няма, национално обединение няма, обществени служби образцови, не образцови, а горе-долу сносни няма, стабилност в държавните уредби няма: никой не е сигурен, че утре няма да му отнемат най-малкото право, което е придобил. Само у нас са тия постоянни закони с обратна сила – най-зверското нещо в света! И най-гибелното за всяка държава“.
Нещо да се е променило след толкова години?
Висим на мърлява гара и чакаме да пристигне влакът, който ще ни закара напред, при другите. Само че той е минал отдавна, а гаровият часовник е спрял от години, ресторантът и той не работи - заради пандемията. От нийде взорът надежда не види…
И все пак си представям, надявам се, че поне един от списъка, ще откаже парите. Само поетът Борис Христов ли има силата и достойнството за подобна постъпка?...
Огнян Стефанов
