Президентът даде знак, че пресконференциите с него са излишни до края на втория му мандат
В отговор на реално връхлитащата го вероятност да бъде импийчнат, президентът даде паметна пресконференция. Тя бе придружена с кратък курс по антикризисна политикономия, който да отрезви симпатизантите на Бойко.
Пресконференцията се проточи близо два часа до размерите на партиен пленум. Първанов обаче не призна, че прави партия и дори скастри журналистите, че продължават да го питат за това. Събитието беше излъчено на живо по БНТ след кавга с депутати от ГЕРБ кой кого ще надцака за по-добро програмно време в деня за парламентарен контрол. Шоуто обаче стана доста бозаво и не си струваше разправиите.
То, както не веднъж до сега, беше за сметка на данъкоплатците. Но пък откровено бе нагласено да обслужи личния интерес на държавния глава. Събитието беше лансирано като самоотвержена подкрепа на институцията „президент” и на оправянето на България. Но всъщност бе замислено да оправи внезапно застрашените позиции на персоната Първанов на „Дондуков”2, както и да му прокара пътя за след това.
Камерите многозначително показаха и президентската половинка Зорка. Тя изглеждаше решена да защити семейната чест, ако сценарият неочакано вземе обрат на интимен турски сериал, пълен с изневери и сълзливи опрощения. Но не би. Зрелището си остана постно въпреки интригантския подтекст спрямо премиера Борисов и злия му гений Костов. Дневният ред беше до смърт познат и досаден до скомина.
Първа точка: политически назидания в стил „без мен България в 2020-та няма да я бъде”. Втора точка: упражнения с моркова и тоягата по адрес на временни опоненти /Бойко Борисов/и вечни врагове /Иван Костов/. Трета точка: невидима заплаха - я с вето, я с референдум, я с реверанс към социално уязвените на момента.
С други думи – на президентския фронт нищо ново не е научено и нищо старо не е забравено.
Пита се тогава, кому беше нужна тази пресконференция? Обогатиха ли журналистите знанията си за склонността на Първанов да се пазари, да удря в гръб, да поучава по експертни теми, надзъртайки в чужди пищови? Публиката вдяна ли за президента си нещо повече от това, което изтърси по негов адрес Симеон Дянков в „Шоуто на Иван и Андрей”: че не е млад. Но ако съдим по поведението на държавния глава на въпросната пресконференция, той направо е овехтял, горкият. Тактиките му приличат на костюма в стил „комсомолец на банкет”, с който търчеше по площадите да бори НАТО и ЕС, макар сега да се перчи с еврокройката си пред Брюксел.
Ако беше жив остроумният британски драматург Бърнард Шоу, рецензията за шоуто от „Дондуков” 2 щеше да се състои от една единствена дума. И тя щеше да е: „Защо”?!
От изпълнението на българския държавен глава обаче се видя, че и този кратък въпрос е неприложим за него. Първанов не успя да скрие, че по принцип мрази да отговаря на въпроси. Но няма нищо против словоизлиянията, стига да си ги поръчва и да си ги изиграва сам тъй, както той разбира театъра.
Президентът отново предпочете да изтълкува плахото любопитство на медиите към политическите си кроежи като безполезен шум на суха шума. Осмели се да спусне отговорите си като декрети. Затова пък се изхитри да хлъзне полуистини и чисти лъжи с ведрия поглед на контрабандист пред сговорчив митничар без никой да му попречи.
Така че, нищо ново на сюблимната сгледа между медии и държавен глава по повод на скарването му с Бойко Борисов и с ГЕРБ. Тя си премина по живо по здраво под нетленното мото на Тато, първоучителя на родната политическа сцена: „България – държава на художествената самодейност”.
Президентският кастинг както винаги постави журналистите в ролята на бутафорни храсти и на статисти, сричащи суфлирани въпроси. С едно едничко, но лишено от изненада изключение.
Сашо Диков бе удостоен за кой ли път с правото на дежурния палячо на свободното слово. Той беше великодушно допуснат да изпълни за кумова срама номера с провокативните си въпроси. По правило те повече развеселяват, отколкото да притесняват. Но все пак полза имаше.
Отговорът: „Не съм убивал архар” трябва да стане пожизнен лауреат на веселата награда „Златен скункс”. Той изплющя като халосен патрон срещу детското любпитство на спортния журналист. Първанов все пак застрелял ли е изчезващия вид козел в ловен резерват на бивша съветска република преди близо две години, надвика сам себе си Сашо Диков. Не се намери кой да помогне на колегата с цитат от статията на журналиста Сергей Наумов, публикувана в сайта на агенция ferghana.ru под заглавие: „Ловните страсти на президента-архарчик”, цитирана и на запад без опровержения от българска страна. За утеха на Сашо Диковата памет и тази на зрителите на БНТ, я препечатваме в рубриката ни „ЪNDERGRUOND”.
Правим го най-вече, за да откроим един от големите конфузи, в който изпаднаха медиите, мобилизирани за масовка на президентската прес-оперета. Не е новина, че представителите им по навик бяха по-ниски от тревата. Виждали сме ги на този хал и при други постановки, режисирани под проницателния взор на пресдиректорката на „Дондуков”2 Бойка Башлиева. Сигурно затова журналистите изглеждаха предварително примирени с факта, че Първанов ще си поиграе с тях като самодоволен котарак с полумъртва мишка.
Иначе нямаше да преглътнат безцеремонни реплики от рода на: „Какво ще правя след напускането на президентството си е моя работа”. Според много европейски законодателства обаче званието "президент" е пожизнено и е съпроводено с куп моралнии политически отговорности.
Френските колеги, например, не биха простили подобна прямота на иначе нахакания Саркози, който също умира да се изживява като човек-институция. Нямаше да занемеят по български пред увереността, демонстрирана от Първанов, че Конституционният съд на всяка цена ще отхвърли импийчмънта, ако той мине в парламента. Все някой щеше да го попита да не би случайно да контролира решенията на върховните магистрати чрез своите кадри в системата. А какви са отношенията му със знаменития арестант Алексей Петров, ползвал ли е услугите му, особено ако ги е наследил от омразни предшественици в политиката и службите?
Не яха ли в своя полза вълната на народните страхове от ГМО? Не рекетира ли Борисов със заинатяването си за оставката на министър Дянков, заклеймен ни повече ни по-малко с епитета „вреден”- римейк от мракобесните години на народния съд. Какво намира за „долнопробно” в изказването на вътрешния министър Цветан Цветанов относно „моралната дискредитация на Гоце”. Ако изразът „морална дискредитация” според Първанов е вулгарен, следва ли, че псевдонимът Гоце е възвишен? Или обратното?
Но очевидно, журналистите, удостоени с покани за президентския бенефис в петък не пожелаха да изнервят домакина си с подобни главоблъсканици.
В такъв случай, редно е да ни спестяват и без това безсмисленото си блъскане с лакти в подножието на държавния глава. Гледката е от типа „дежа вю” отпреди 20 и много повече години.
В осемнайсетте месеца до края на мандата на Първанов спокойно ще минем без нейни повторения. Дори самият той няма полза от пресконференции, които имитират политическо откровение, но всъщност протичат като информационно затъмнение.
Поне ще си спестим отегчението.
Яна Михайловска
