Като абсолютно обикновен и простосмъртен човек, не можех да не си помисля – човечеството вече кацна и на Марс, науката е мощна сила (която ще ни изведе и от злощастията на пандемията), а у нас ежедневно нещо се срутва, свлича, руши, пропуква.
Никога у нас изграждането и строенето не са се извършвали по толкова опасен, некадърен, безконтролен и безхаберен начин!
Последното десетилетие е разгул на корупцията при изпълнението на проектите и на липсата на спазване на каквито и да било норми и стандарти. Наистина е прав народът, родил вица, че каквото бат’Бойко е построил за 1 десетилетие, няма да можем да отремонтираме за 3 десетилетия.
Да добавя и своеобразния закон за ценностите – при него съотношението е също 3 към 1. Всяка година на ерозия, неглижиране, пренебрежение и рушене на една социална
ценност изисква 3 години за нейното възстановяване. С други думи, 1 десетилетие на пълно игнориране и съсипване на ценностите, на незачитане на знаенето и моженето, на кадърността и таланта, на почтеността и принципността, разгулът на дилетантите, некомпетентните, илитератите, еднокнижниците, калинките по всички нива на администрацията и във всички сфери на дейност на управлението, ще изискват все същите 3 десетилетия на възстановяване на тези ценности.
Но сега думата ми е за начина, по който се изгражда и строи в България. Оттук и отсега нататък всеки ден ще ни застигат новини за поредни изригнали на повърхността дефекти, поддали опори, килнати съоръжения, надвиснали покриви, свлекли се камъни, избили тръби, огънати релси. Това едва сега започва. Ще бъде, както казват в Пернишко, наше чудо, та ничие.
И нашата обща, общностна, обществена безотговорност да поверим властта на зле възпитаните и некачествено обучените ще се връща като бумеранг и ежедневно ще ни удря по челата, зад които 10 години не се намери капка гражданско съзнание и грам политическо осъзнаване, че сме поверили управлението на държавата онова, което е лошо у нас и на онези, които са лоши сред нас. Даже не знам дали е останало у нас добро. Защото то ще ни трябва, ох как ще ни трябва, та да можем да се хванем за косите и да се издърпаме от блатото на застоя и статуквото, в което сме затънали до веждите.
Николай Слатински
