Чета за оптимизма у демократичната общност, свързан с (да я наречем така) главния прокурор на Европа Лаура Кьовеши. Да, изборът на тази смела жена е добра новина. Но проблемите са твърде дълбоки и Кьовеши не може да бъде нито панацея за тях, нито тя би могла да свърши нашата си, българската работа.
Познавам лично всички български главни прокурори, с изключение на последните двама.
Така и не случихме на главен прокурор, уви.. Но точно последните двама за мен са особено лоши избори, макар че това, което имаме сега за главен прокурор е доказателство колко прав е оптимистът, който след предишния главен прокурор на твърдението, че нищо по-лошо не може да бъде избрано, профилактично промърмори – може, може. И се оказа прав.
Мой приятел, също вечен оптимист, обича да казва – искам да бъде избран най-лошият! – било то премиер, председател на парламента, главен прокурор и т.н. Като го питат защо има такова желание, той казва, защото следващият вече ще бъде поне с малко по-добър.
Да де, ама всеки следващ премиер е все ББ и едновременно е и възможно най-лошият според мен избор и още по-лошият след него избор…
Всъщност, наистина проблемите са много по-сериозни от това, което може да направи Кьовеши.
Те имат и европейски, и български измерения.
Европейски, защото, да кажем, във все повече държави въпросът е не дали организираната престъпност е във властта, а колко власт тя притежава.
Да, винаги трябват смели хора като Елиът Нес, онзи от Недосегаемите, дето вкара в затвора самия Ал Капоне! Но я си представете какво може да направи днес един Елиът Нес, ако е държавен чиновник в правителството на Ал Капоне…
Помислете само - в някои европейски държави на власт са хора с генезис в организираната престъпност, които от един момент нататък са се превърнали (уж, де) в демократи, говорят на Европа това, което тя иска да чуе, а правят каквото си щат в своите държави.
Европа е разперила широко уши, за да чуе от тях, това, което тя иска да чуе, а е затворила широко очи, за да не вижда онова, което те правят в държавите си.
Още преди средата на 90-те, бидейки политик и аз, говорех на разни европейски асамблеи, че Европа не може да си позволи да забрави генезиса на политици, тръгнали от престъпни групировки, защото това ще даде лош сигнал за всеки следващ политик - направи големи пари като мафиот и после се преправи на демократ и всичко ще ти бъде простено и забравено...
Едно от лошите неща на ковида е, че спря за няколко години (поне) сложните дебати, които демократична Европа трябва да води със себе си пред огледалото на демокрацията. Защото демокрацията в Европа е в криза, което значи въобще, че демокрацията по света е в криза. И освен безочливият популизъм, откъсването на елитите от реалните проблеми на обществата, снижаването на прага на компетентност у политиците като стратегически мениджъри на държавата, една от язвите, разяждащи демократичната тъкан на европейските общества е засилващата се роля върху управлението на организираната престъпност, което тя, организираната престъпност осъществява или чрез вкарване на свои кадри във властта, или чрез пряко „наемане“ на политици за своите цели, или чрез корупция, или чрез парализиране на съдебната система, обезпечавайки си така безнаказаност в прането на пари. За офшорните зони и сметки да не говоря.
В България същите тези общоевропейски дефицити и дефекти са умножени по 100, ако не и по 1000. Имаме си го всичкото това и от всичкото си го имаме по много. Добавя се невъзможността на обществото да влияе на политиките на властта, безумната толерантност на населението на Отечеството ни любезно към корупцията, тоталното опростачване на хората чрез медиите, свалянето максимално ниско на топката в политическото поведение и стил, което профанизира и оглупява политиката до степен да я превръща в измама и лъжа, приемана с блеснали очи от измамените и излъганите.
И това не е всичко!
Случили сме на общество, което е като онова куче, дето стенело и пъшкало, хленчело и охчело. Попитали го какво му е. А то казало, че лежи върху един пирон, който го боде и го измъчва. Ами стани, премести се, съветвали го. А то - ееее, пиронът не ме боде чак пък толкова...
Ние сме в блатото на статуквото, страната плаче горчиво за промяна на съществуващия корупционен, некомпетентнен, арогантен, неефективен, опериран от визия и стратегия, панаирско-чалгаджийски модел на управление, но промяната е невъзможна. Невъзможна е, защото няма алтернатива. Не, че няма въобще алтернатива. А защото няма алтернатива, която да бъде подкрепена от обществото така, че да стане възможна промяната.
Както казва друг мой приятел – хубавото в това, че днес точно тези са партиите, които всуе се морят да променят статуквото, запазвайки го всъщност, е, че имам само един избор за кого да гласувам!
И аз имам само един продемократичен избор, който да подкрепя на изцорите. А представяте ли си да имаше сблъсък на стратегии, дебати на програми, конкуренция на визии, надпревара на изявени лидери на по 40 години! Щях да се ошашавя за кого да гласувам…
След като България е заклещена в статукво, което не само не желае промяна, но и окарикатурява всеки, дори най-плахия опит за промяна, как си представяте статуквото да позволи да се пипне нещо, което е неговата база, същност, съдържание и смисъл? Да, говоря за съдебната система… Десет Лаури Кьовеши да има, статуквото пак ще си прави каквото иска.
Статуквото се променя към развитие тогава, когато има следните четири условия – стратегия на развитието, лидери-мотиватори за развитието, социални прослойки, носители на развитието и обществена подкрепа за развитието.
Статуквото в някакъв смисъл е като мафията – то едните адепти на алтернативата ги купува, другите ги премахва.
Статуквото е с болшевишки нагон – който не е с него е против него и тогава тежко му и горко.
Статуквото е мочурище - колкото повече мърдаш в него, толкова повече затъваш.
Статуквото е неподлежаща на обжалване присъда...
Замисляли ли сте се защо соцът бе пуснал такива дълбоки корени в обществото ни?
Една от причините е, че той идеално пасваше на психиката на народа – колективистичност, в която можеш да се скриеш и да не носиш отговорност за своята жизнена стратегия; потребност някой да мисли вместо и за теб; нежелание ти лично да оправяш света, да го оправят други, Те, властта; илюзия за равенство, която ти помага да не страдаш от възможното неравенство, ако нямаше уравниловка и унификация…
Соцът на голяма част от народа ни дойде дюшеш. По принцип в соца по-неамбициозните, по-непретенциозните, по-примиримите, по-приспособимите живеят чудесно. Тяхната драма е, че когато точно тези хора живеят чудесно при една система, тя не може дълго време да издържа и рухва.
Така и статуквото. То е толкова дълбоко навлязло във фибрите и гънките на общественото ни битие и съзнание, защото идеално пасва на манталитета и нагласите на народа ни.
30 години стигат!
Пробвахме всичко и накрая стигнахме дотам да ни управляват зле образовани и лошо възпитани, недостатъчно отговорни и достатъчно некомпетентни хора. Стигнахме до под кривата круша. Първи сме в Европа по негативните и последни по позитивните критерии.
Ясно е, че така може да се продължава. Може, но не бива.
Някой днес някъде бе възкликнал – случихме на освободител! Визирайки Кьовеши.
Да е жива и здрава жената. Но от нас си никой не може да ни освободи. Ние трябва да си се освободим от нас. От нас, това значи от безразличието ни към бъдещето на България, от примиренчеството, от непукизма, от апататията, от анемията, от аномията, от това Да правят каквото щат!, от търпимостта към пошлия език, лъжите, хвалипръцковщината и цинизма на властта.
Ако понечим да се освободим от самите нас, може и такива като Кьовеши да ударят по едно рамо. А може тогава и да не се налага те да ни ударят по едно рамо. Но ако ударят, няма да им се разсърдим.
Та така. Ако ние не забием нашите непримиримост, воля, енергия и отказ да живеем в блатото на статуквото в лоясалото сърце на властта, нищо няма да се промени. А ако ги забием, нещата ще потръгнат. И тогаз нека Кьовеши в частност и Европа като цяло заповядат!
Николай Слатински
