Последните изложби на Барамó в галерия [a]cube contemporary - София, галерия Соня Монти - Париж и Български Културен Институт - Будапеща се реализират с подкрепата на Национален Фонд Култура по програма Творчески инициативи.
Тук, в настоящето, ние, аз и ти, се стремим към кохерентност, предвидимост, стабилност – познати и удобни илюзии. Убягва ни, че единственото постоянно нещо е промяната, и че можем едновременно да обитаваме паралелни реалности.
Изкуството е коридор към това прозрение. То подчертава субективната и творческа природа на очите ни. И множествения им характер. То ни изважда от статиката и ни прави интерактивни – превръща ни в обект на творчество, герои на картини, които оживяват. Порастваме, когато приемем тази своя истинска природа. Ставаме зрящи и преминаваме в активна позиция. Поезия (дуенде) и автопоезия*.
Когато гледам композицията на Ешер „Лента на Мьобиус II.“ и часовниците на Дали, или пикая в писоара на Дюшан, закачен в тоалетната ми, кехлибарените ми очи стават течни, вълнуващи се. И името ми е изписано върху вода.
В този миг така ми действа „Тишина“ на Елица Барамó. Там реалните предмети се преплитат с въображаемите, залива те „Радост“, която става твое чувство, става друго твое чувство. Пораждането на нещата в погледа на наблюдателя придобива триизмерна форма. Застиваш и не смееш да помръднеш, за да не счупиш впечатлението. А после нарочно се смееш, за да смениш кадъра и то прелива в ново, като докоснато от „Философски камък“. Течеш като вода през усещания-форми, докато не преминеш онзи „Хоризонт на събитията”, където ти си част от цялото и самото цяло, наблюдателят и хванати за танц ръце (танцът на Елиът*). Дори си фоновият шум от мляскането на сръбващия сътворението Господ. Парчето лед в сърцето е сублимирано в пара. Материята е пак енергия. Ти си безкрайност и „Вечност“ (в кавички са имената на картини от проект „Паралелни реалности“ на Барамó).
Наблюдателят като конструктор на възприятието, демиург на реалността. Рядко подхващана тема, някак неудобна, защото противоречи на пухената ни илюзия за единния Аз, че човек е „това“ и нищо друго.
Тази истина е като две пресичащи се линии, тя е най-малкото триизмерна, флуидна, в непрестанна динамика. В нас съществуват множество Аз-ове, хор от гласове, нагласи, визии. Във всеки миг, човек вижда света през една от възможните призми. Дали се е наспал, дали е гладен, какво се е случило, всички тези неща определят възприятието. Това е вертикалната линия.
Втората линия, хоризонталната, е че се променяме непрекъснато във времето.“Не можеш да влезеш два пъти в една и съща река.”- както казва Хераклит. В този смисъл, няма един и същ наблюдател в два различни момент. Ако препрочетеш една книга след година или няколко, ще забележиш други неща, други акценти. Ще насочиш фенерчето на мисълта в друг ъгъл, на базата на нов опит, ще откриеш паяче, а не прозорец. Друг вкус в различна уста. Експеримент показва, че хората помнят по различен начин случки от миналото, в зависимост от това как се чувстват в настоящия момент. Ако са щастливи и удовлетворени е едно, ако не – съвсем друго.
Има и трета линия - на квантовото измерение. Възприятието променя възприеманото. Интеракция е. Там човек може да гледа през няколко чифта очи едновременно. Да бъде множеството на Уитман, безкрая на Блейк. Но това е висока топка, за бъдещите поколения, когато съзнанието ще е на друго ниво.
--------------------------
* Игра на думи с термина на автопоезис (себетворение), въведен от Франсиско Варела като описание на самоорганизиращите се системи.
„Автопоетичните системи из-действат един свят, който ги предхожда (тук се разграничава от радикалния субективизъм) и в същото време го създават и поддържат, но не от нищото и не тотално, а кръгообразно. Не чрез проста обратна връзка, а чрез ко-дефиниция произлизаща от долното биологично ниво (тук се разграничава от радикалния обективизъм).“
* „Бърт Нортън“, от Т.С. Елиът (първата строфа е моя адаптация. Останалото е превод на Владимир Левчев). Квартетът на Елиът е структуриран по модел на Струнен квартет № 15 в ла минор на Бетовен.
Минало и бъдно време
са лица на настоящето.
Което би могло да бъде, е абстракция,
постоянна възможност
на въображението.
…
„Сапфир и чесън сред калта
в търкалящата ос са впити.
Трептяща, струната в кръвта
под белега втвърден запява —
войните древни помирява.
Танца във вената, в гърдите,
на лимфата ни кръговрата
потокът звезден очертава…
…
В неподвижната точка на кръжащия свят.
Нито от плът, нито безплътен,
ни от, ни към;
в неподвижната точка е танцът.
И има само танц.“
Иван Владимиров – Нав
