Ще продължа да търся истината за убийството на сина ми и след решението на съда в Страсбург. Виновниците трябва да получат справедливо наказание. Това каза пред Фрог нюз майката на убития командос в Лясковец Емил Шарков – Ваня Рибчева. Ето какво още обясни тя:
- Г-жо Рибчева, вие успяхте да осъдите държавата за смъртта на сина ви-командосът Емил Шарков. Изпитвате ли поне малко удовлетворение, че истината все пак възтържествува?
- Реално съм осъдила държавата, но не за това, за което исках. Нямам преведено решението. С адвокатът ми ще видим какви възможности ни се отварят. За мен е важно да разбера дали бих могла на базата на това Решение, да поискам ново разследване за смъртта на сина ми. Най-важното е виновниците, планирали тази трагична акция в Лясковец, да получат справедливо наказание. Важно е да науча дали сега ще има някакви изисквания към държавните институции. Тепърва предстои да реша в каква посока ще поема, за да се търси истината. Но каквато и малка възможност да ми се дава, аз ще се възползвам от нея.
- На практика вие сте осъдили държавата, но не за лошо планирана и проведена операция, а за късно разсекретени документи от МВР, което не ви е позволило да търсите обезщетение от държавата.
- Това, които се случи тогава, мога да го определя като манипулацията на века. Разследващите и прокуратурата избираха какво да поднесат в съда, в зависимост от това дали и как се обслужва тезата на шефовете в МВР. Действаше се абсолютно избирателно.
- Съдът реши да получите парично обезщетение. Решихте ли какво да правите с тези пари?
-Какво има да мисля, тези пари са никакви. Те са за това, че държавата ме е обидила с някакви действия. Става дума за 8 000 евро. Хубавото е, че внучката ми се присъедини към иска. Ще дам парите на нея. Тя е млад човек и най-много има нужда сега от тях. Бъдещето е пред нея.
- Какво прави тя, с какво се занимава?
- Тя ще завърши тази година театралния колеж. После ще си търси път в живота. Иска да бъде актриса, тя и за това учи. Живее с кучето, което Емо й подари. То е порода „Алабай“ и има нужда от много грижи. Подари й го половин година преди да си отиде. Понякога ми казва: „Той е моето семейство“.
- Вие успяхте ли да се съвземете от тежката загуба?
- Липсата си е липса. Не минава и ден без да мисля за Емо. Всъщност той е непрекъснато пред очите. Но мисля вече по друг начин. Да приемеш смъртта на детето си не означава, че ще спреш да страдаш за него. Но в някакъв момент започваш да живееш с мисълта, че все едно е заминал някъде. Внучката ми говори за него в сегашно време. Тя първа се настрои за този начин на живот. Но аз платих със здравето си. В началото сякаш се блъсках в стена- търсех логиката, тя отсъстваше. И не можех да се примиря. Когато ми е зле си казвам: „Какво от това. Детето ми да не би да е по-добре“. Не може с думи да се опише как майката приема и живее след убийството на детето й.
Интервю на Катя Илиева
