Американският писател Бенджамин Хоф откри пред съвременния човек пътищата на познанието, себепреодоляването и надеждата чрез своите мистични книги, посветени на даоизма. Пътят на Пух е във всеки един от нас.
Предлагаме на нашите читатели две от притчите, включени в книгата "Даото на Пух" на родения през 1946 година в щата Орегон писател, както и заключителната част, озаглавена "Сегато на Пух".
Имало едно време един каменар, който бил недоволен от себе си и от живота си. Веднъж минавал край къщата на богат търговец, видял през отворената врата много красиви предмети и важни посетители. „Колко ли могъщ ще да е този търговец!” – помислил си каменарят. Обзела го силна завист и той пожелал да бъде търговец. Тогава нямало да му се налага да живее като прост каменар. Изведъж за своя огромна изненада той се превърнал в търговец, радвал се на по-голям разкош и могъщество, отколкото бил сънувал някога, станал обект на завист и омраза от страна на по-бедните от него. Ала скоро покрай него в носилка минал висш сановник, придружен от слуги и екскортиран от войници, които биели гонг. Богати и бедни се прекланяли пред процесията. „Колко могъщ е този сановник! – помислил си героят на историята. – Бих желал и аз да бъда такъв!” И станал висш сановник, носели го върху бродиран стол-носилка, всички околни го гледали със страх и му се кланяли, когато минавал. Бил зноен летен ден и той се чувствал зле в носилката. Вдигнал глава и погледнал слънцето. То греело гордо в небето, без да го забелязва. „Колко е могъщо слънцето!- казал си той.- Да можех и аз да бъда слънце!” И станал слънце, което прежуряло жестоко всичко, изгаряло полята и си навличало проклятието на селяни и работници. Но голям черен облак минал между него и земята, така че светлината му не могла вече да огрява всичко долу. „Колко е могъщ този буреносен облак! – помислил си той. – Да можех и аз да стана облак!” Превърнал се в облак, наводнявал поля и села и всички го ругаели. Но скоро усетил, че някаква голяма сила го избутва настрани и разбрал, че това е вятърът. „Колко могъщ е вятърът! – помислил той. – Да можех и аз да бъда вятър!” Превърнал се във вятър, отнасял керемидите от покривите на къщите, изкоренявал дървета и бил посрещан с омраза и страх от всички на земята. Но след известно време се натъкнал на нещо, което не помръдвало независимо от яростните му пориви- огромен, извисяващ се камък. „Колко могъщ е този камък! – помислил той – Да можех и аз да бъда камък!” И се превърнал в камък, по-силен от всичко друго на земята. Но както си стоял, дочул ударите на чук, забиващ длето в твърдата скала, и почувствал, че го променят. „Какво ли би могло да бъде по-могъщо от мен- камъка?” – запитал се той. Погледнал надолу и далеч в подножието забелязал фигурата на един каменар.
- Ще ти задам три въпроса – казало то. – Първо, какви мисли и усилия ще ни доведат до разбирането на Дао? Второ, къде трябва да отидем и какво трябва да направим, за да намерим покой в Дао? Трето, откъде трябва да тръгнем и кой път да следваме, за да постигнем Дао?
Безмълвното Бездействие не му отговорило.Тогава Знанието поело на Юг, към страната на Светлата вода, и се изкачило на хълма Края на Съмненията, където видяло Импулсивния оратор. Задало му същите въпроси.
- Ето отговорите – отвърнал той. Но щом заговорил, се объркал и забравил за какво става дума.
Тогава Знанието се върнало в двореца и попитало Жълтия Прародител, който му казал:
Да не мислиш за нищо и да не полагаш никакво усилие – това е първата стъпка към разбирането на Дао. Да не отиваш никъде и да не правиш нищо, е първата стъпка към намирането на покой в Дао. Да тръгнеш отникъде и да не следваш никакъв път е първата стъпка към постигането на Дао.
И под утринното слънце, и във вечерния здрач едно малко мече странства из гората. Защо го последвахме, когато бяхме още млади? Все пак то е само едно мече с Малко Ум. Но дали пък Умът е чак толкова важен? Дали наистина Умът ни води там, където трябва? Много по-често именно той не ни ли изпраща в погрешна посока, следвайки ехото на вятъра по върхарите, като си мислим, че е истинско, вместо да се вслушаме във вътрешния глас, който ни шепне накъде да вървим? Един Ум може да върши всевъзможни работи, но нещата, които може да прави, не се най-важните. Абстрактната интелигентност на ума само разделя мислителя от реалния свят, а този свят – Гората на Истинския живот, се намира сега в бедствено положение поради мнозина, които мислят твърде много и ги боли твърде малко. Въпреки това, в което много умове са смятали, че вярват, ако става дума за оцеляване, тази грешка не може да продължи още дълго. Единственият шанс да избегнем сигурната катастрофа е да променим подхода си и да се научим да цевим мъдростта и доволството. Това впрочем са нещата, към които се стремим посредством Знанието и Ума, но те не произхождат от Ума и Знанието. Никога не са идвали оттам и никога няма да дойдат. Ние не можем да си позволяваме да търсим повече с подобна отчаяна настойчивост нещо по неподходящ начин и на неподходящо място. Ако на Знанието и Ума бъде позволено да продължават да разрушават нещата, скоро те ще унищожат целия живот на земята, какъвто ни е известен, а малкото, което временно ще оцелее, няма да заслужава и поглед, дори и някак си успеем да му хвърлим такъв. Учителите на живота познават Пътя, защото слушат гласа, който е в тях, гласа на мъдростта и простотата, гласа, който разсъждава отвъд Ума и знае отвъд Знанието. Този глас не е сила и притежание само на малцина, а е даден всекиму. Тези, които му обръщат внимание, са смятани по-често за изключения от правилото, отколкото за негови примери в действие – правило, което може да се приложи към всеки, заел се да го използва. Във всеки от нас живеят и Бухала, и Зайо, и Пух. Дълго време сме избирали пътя на Бухала и Зайо. Сега също като Йори се оплакваме от резултатите. Но това не ни върши никаква работа. Ако сме хитри, ще изберем пътя на Пух. Той ни вика като че ли от много далеч, с гласа на детския ум. От време на време е трудно да го чуем, но така или иначе е важен, защото без него никога няма да намерим нашия път през гората.
