Възможно ли е държавата да висне ей тъй в крушата, а кучетата й да клекнат отдолу и да я лаят!, пита Радичков в гениалната си творба.
ЛАЗАРИЦА
Йордан Радичков
ПЪРВА КАРТИНА
ПРОЛЕТ
Кичеста круша, отрупана с бял цвят, като с пуканки. Дървото е много кичесто, в единия край, почти на върха, се забелязва част от свраче гнездо. Чува се птиче чуруликате, в захлас в дървото лее едно птиче, подсвирква кос и от време на време се обажда свраката с крясък, колкото да предупреди, че се навърта около гнездото си. Влиза Лазар, бос, по риза и елек, нарамил едноцева пушка. Той води един синджир подире си и тананика: "Развявай байрак ти, Мануш войвода".
ЛАЗАР. Проклето куче! Умряла чучулига ли изяде, а дяволът го знае, но погледът му стана мътен, от устата капе пяна, изглежда, че е началото на бяс. Или с някоя бясна лисица се е драло, бяс по лисиците върлува постоянно, те всяка нощ ми обикалят кокошарника.. Как ще ме вкара в грях туй с куче, ръка да вдигна срещу него!... Да го убивам с дърво - не мога, че Вукадинов ми услужи с пушката си.
Връзва синджира за крушата, сваля: пушката, отстъпва назад, повдига леко, пушката, с една ръка, чува се.ръмжене. Лазар сваля пушката.
ЛАЗАР. Ами ако не улуча и проклетият пес скъса синджира! Къде ще си намеря тогава място, ще тряб ва като котка да драскам по тая круша и да се спасявам в нея... Не бой се, Шаро, тази пушка е само една шега!.... Ама че глупаво постъпих, защо ли не махнах нашийника от него, какъв нашийник само съм му купил, ни вълк, ни куче могат да се впият в гърлото му; всеки звяр ще се задави и ще строши зъбите си в железния нашийник. Шаро, ей: Шаро, недей ме гледа тъй!... В дървото ще е по-добре, отгоре по-сигурно ще стрелям, добра идея ме споходи!
Лазар се качва на дървото, свраката крещи недоволно и като разбира, че с викове не ще отпрати човека, отлита.
ЛАЗАР. Иш мома, жено креслива! Стига кряска, не идвам за твоите гарджета или яйца. Напротив! Храна за гарджетата Лазар ще остави подир малко, да се наместя само по-удобно, да не би проклетата му пушка да е със силен откат, та подир изстрела да ме ритне в рамото като магаре. Забравих да попитам Вукадинов много ли му рита пушката. Колкото и силен да й е отката, не може да събори тя Лазар от дървото!... Виж я ти свраката къде е направила гнездото си, избрала е най-хубавата дивачка-круша в землището. Старо дърво дори старинно, емблема има на гърдите си с изобразен орел. То ще рече, че е под закрила на закона. Свраката си въобразява, че щом законът защищава крушата, то и нея защищава! (Кучешки лай.) Ей, Шаро, какво изведнъж кипна, не бързай, няма за къде да бързаш! Злобно лае, изглежда, че усети нещо нередно, песът му с пес, или пък наистина бясът му напредва. Какъв късмет извадих, навреме се усъмних и се подсетих, че кучето е бясно. Бяоно - то значи безразсъдно! Години най-вярно и най-предано ми служеше, приятел и другар ми беше, но бяс щом влезе в него, го обхвана лудост, изяде ми цървулите, та ходя бос сега. Ще видиш, сукин сине, как се изядат цървулите на господаря!... Сега... сега!
Прицелва се от дървото към въображаемото куче, чува се силен кучешки лай, дрънчене на синджир, Лазар стреля и едва не пада от дървото. Пауза. Лазар стои като замръзнал. Тишина. Кучешкият лай се чува отново, много силен и зъл. Лазар скършва пушката, продухва цевта й.
ЛАЗАР. Как можах наместо кучето синджира да улуча! Че аз вместо смърт му дадох свобода!... Ей, Шаро!... Шаро!... Ама как така?... Млъкни най-после, проклето псе! Какви са тия сугреби, които-хвърляш в крушата, млъкни и спри, ти казвам! Ах тииии!... Ама че съм загубен и аз, предоверявам се на Вукадинов, с един патрон отивам да застрелям куче. Сега едва разбирам хората, които казват, че ако искаш най-сигурно да пропаднеш в една работа, то вземи съвет от Вукадинов!... Стига, красто, млъкни най-после, на!
Лазар замахва с пушката към кучето, хвърля я далеко от дървото. Чува се квичене и още по-ожесточен лай.
ЛАЗАР. Поне краката ти да бях претрошил, куче бясно!... Лай, лай, но знай, че всяко куче, което ме е залаяло, е побесняло! Като сляза аз ей сега от крушата, ще видиш как се лае сайбия. За това ли ми ядеше хляба всеки ден? За да ме лаеш сега! Ах, твар проклета!... Млък!... Ах! Но как така?
Човекът се провира през короната на дървото, опитва се да почне да слиза по ствола, но кучето много ожесточено започва да лае. Лазар стои вкопчан в ствола, изненадан от начина, по който кучето го посреща.
ЛАЗАР. Това псе наистина е побесняло! Че то с такава стръв на вълк дори не е налитало! Каква омраза само пламти в очите му, станали са като два сини пламъка! Опасно е с голи ръце и бос да сляза, проклетият му дявол може да се хвърли и да прегризе гърлото ми... Ама че в положение попаднах, по-смешно от това не може и да бъде: кучето на свобода, а Лазар като арестуван в крушата! От туй по-весело, здраве му кажи! Ха!... Рисковано е при кучето да се слиза, най-добре ще бъде да поседя спокойно в дървото, да изпуша по една цигара, песът ще полае, ще побесува и ще се умори... Лай, лай! Шаро лае, Лазар си седи!... Ами да, в тоя смисъл и поговорка има: Кучетата лаят, керванът си върви! Ха! Ха... Ама че в положение попаднах! Как така?
Лазар се е върнал в дървото, седи на един клон, провесил боси нозе, и дими прекалено много с цигарата си. Той целият потъва в пушек. Кучето спира да лае, тишина. Обажда се кукувица.
ЛАЗАР. Кукувицата дошла! (Той прегъва един по един н пръстите на едната си ръка, после на другата. Брои.) Ето, и кукувица ме закука, дълги години живот ми обеща! Само че без пари ме закука, проклетницата, как пък ни един галаган не се намери по джобовете ми!... Е, нищо, от мене по-голям галаган няма, по-важното е, че мен закука! (Ослушва се.) Още кука! Нека кука, дълъг живот не дотяга!... Чуваш ли, Шаро, колко много години ми изкука кукувицата, напразно клечиш ти долу под дивячката, напразно точиш зъби и ръмжиш! Най-многото, което можеш да получиш, е тая угарка, на, вземи да я допушиш, да разбереш, че съм човек, нищо, че така свирепо ме облайваш. Лай, лай! Не ми е за първи път да ме лае куче! Полае, полае, омръзне му, бафне още някой и друг път, па се оттегли. С това приключва и цялата му дейност. Народът много вярно го е казал, че куче, което лае, не хапе. Ами да, то е толкова очевидно, че по-очевидно не може и да бъде... Всъщност, когато едно куче лае много силно, то това значи, че го е страх. Така че колкото си искаш лай! Ти искаш да ме изплашиш, а пък мен никак не ме е страх... Щом лаеш тъй силно, то е ясно, че няма да посмееш да ме ухапеш. Хайде, чиба!... Марш!
Човекът отново тръгва да слиза от ствола На дървото и почти е стигнал до средата му, когато кучето много настървено започва да го облайва. По най-бърз начин Лазар се втурва нагоре, промушва се в клоните и се показва посред короната на дървото.
ЛАЗАР. Туй куче наистина е побесняло, иначе защо тъй ожесточено ще се нахвърли върху мене! Като че не съм му никакъв стопанин, а чужденец! Малко, изглежда, съм го възпитавал, повече е трябвало Да го възпитавам, като го бия по главата! Но нали не искам да приличам на Вукадинов, той, щом види куче, ще го замери с камък, а ако кучето е доверчиво и стои наблизо, ще го цапне по челото, за да го запомва за цял живот. То, кучето, с бой се учи, с псувни, с ритници в хълбоците и прочие. Къде ще се намери глупак като мене с думи да учи кучето си и непрекъснато да му навежда примери от живота все с цел да го поучи... Глупости! Кажи му чиба, марш, изритай го или го цапни по мутрата, да видиш как ще се изпълни с подчиненост и с уважение към тебе, а не да ти се качва на главата и щом разбере, че си натясно в крушата, да клекне под крушата отдолу да те облайва. Храни куче - да те лае! Има смисъл в тая поговорка, опарил се е някой с подобен пример, затова и поговорка е измислил... Един ден ще му се върне тъпкано, нека лае... Човек отглежда куче, за да го брани, да му бъде страж, а не за да го лае. Държавата, що е държава, и тя отглежда кучета, околовръст по границите има яки вълкодави, те денонощно са на страж и в пек, и в зной, и в дъжд, и в снежни бури, както казват по радиото, а и телевизията в тоя смисъл се изказва, но тия граничароки кучета ни за миг не си помислят, че могат да изменят, и вместо страж да бъдат на държавата, да клекнат те да я облайват. Възможно ли е държавата да висне ей тъй в крушата. а кучетата й да клекнат отдолу и да я лаят! Че държавата таквиз кучета ще ги хване за ушите, без окото й да мигне, и ще ги прати в кариерите да чукат камъни. Моят пес си въобразява, че държавата ще седне като мене да пуши в крушата, да брои кукането на кукувицата и да води диалог с куче!
Лазар поглежда надолу, ахва, пляска с ръце, подсвирва изненадано, тупва с крак върху клона на дървото.
ЛАЗАР. Ама че подлец! Аз тука търся примери да му обяснявам кое и как е, а той, подлецът, вдига нагоре крак и препикава крушата. Хулиганствуваш, така ли? Аз ти говоря с примери, за по-голяма яснота, а ти не даваш пет пари за моите примери и вдигаш крак да препикаеш - кого? Мене, стопанина и господаря, тази стара круша, и тоя знак с най-царствената птица - орела - поставен, за да пази крушата от чуждо посегателство! Марш, кучи сине, чиба! Махни се от очите ми, проклета сган, не искам да те видя повече! Дано не мине някой покрай нас, та да стане свидетел на тая срамна сцена... Ще вдига крак, невежеството му с невежество, на господаря си ще вдига крак, на своя сайбия! Очите ми да го не виждат повече, където иска нека да върви, аз ще вляза в обкичената с цвят корона на дървото, я колко много пчела жужи, каква сговорност и трудолюбие цари в крушата, прашинка по прашинка се събира тука. (Разгръща клоните и навлиза в бялата корона на дървото.) Колко дивна изглежда крушата отвътре, как ни веднъж не съм се сетил да се кача в тая круша и да се насладя, а само съм я поглеждал бегло, като всяка друга круша. Дивячка-круша, толкоз! И колко е просторно само, човек спокойно да се разположи вътре; и двама могат да се разположат, и пак остава място. Забравихме, че някога човекът е живял в дърветата. Диви зверове, свирепа сган, най-кръвожадни същества са бродели отдолу, а хората спокойно са седели по дърветата... Отвън съвсем обикновена круша ти изглежда, а качиш ли се в нея и разтвориш клоните й, виж как дружелюбно и най-нежно дивото дърво те приютява. Какъв упойващ аромат разнася, каква прохлада от всеки лист струи! Изглежда, че това е райското дърво, което бог е забранил за Адам и Ева. По-райско от туй не може и да бъде!
Лазар постепенно се е скрил в крушата, подир похвалата разгръща клоните, за да се покаже отново навън.
ЛАЗАР. Не е било дървото круша, а ябълка. Най-проста ябълка-дивячка. Кога един Адам е глупав, той може и с дивячка да бъде прелъстен, с най-стипчива киселица да се примами. Да, ябълка е имало в рая, дивячка, кисела, но аз мисля, че ако и тая круша е била, то оня прост човек и с круша Ева е могла да го примами.
Силен стържещ звук, сякаш някой се пързаля по метална повърхност и се мъчи да се задържи с нокти, подир това се изсипва в дървото металическо думкане; думкането е припряно, неравномерно, нещо твърдо се изсипва по метална плоскост, чува се слабо почукване или тропане, сякаш някой ходи бавно по металическа повърхност и трака с нещо твърдо. Лазар се върти озадачен върху клона, оглежда се наоколо, нагоре и надолу, във всички посоки, защото звуците идват от всички посоки.
ЛАЗАР. Какво ли е това!... Тропа се!... Кой тропа? (Ослушва се, отново вика.) Ий, кой думка там, какво така скрибуца?... Ами че тя, крушата, изглежда, че тропа и скрибуца! Мигар е възможно дивячката да издава тия звуци! Странна работа!... Да, крушата, крушата скрибуца!
Лазар се скрива и отново се появява, като държи в едната си ръка газена тенекия. Газената тенекия скрибуца, думка и млъква.
ЛАЗАР. Не бях очаквал да намеря туй! Ама че хитро го измислили. Турили костенурка в газена тенекия, скрили я в короната на крушата и тъй цял ден и цяла нощ костенурката се върти в тенекията, ломоти нещо, думка, скрибуца и си представям нощем колко страшно би изглеждало това ломотене. Дивите животни, било сърна, язовец било или глиган, ако решат да влязат в кукурузите, щом чуят да се думка в тъмното, ще избягат, обхванати от паника, или издалеко ще обикалят кукурузите, обаче да влязат в тях, не ще посмеят. Пустият му човек, добре го е измислил. Хитро! Ако се замислиш, ще се съгласиш, че по-хитро от човека няма!...(Той се навежда, говори това всъщност на кучето.) Ни по-сръчно нещо има, ни по-умно! Не случайно човекът е господар на природата, най-висшето творение, венецът!... Вземеш една проста жаба-коритарка, пускаш я в газената тенекия, завързваш тенекията в дървото и ето ти пазач на кукуруза. А през това време ти си живей живота, ий работи, белот играй и прочие... Коритарка!... Гледай я ти животинката как само сръчно думка те некията, как добросъвестно работи! Ами че щом човекът я е турил в тази тенекия, тя естествено е, че ще работи! Нима ще клекне тя вътре и ще каже нагло на човека: Не искам да ломотя, ще мълча! Напротив, наоколо никакъв човек не се вижда и никой не я контролира, тя обаче не си спира, най-добросъвестно ломоти. При такава работа и добросъвестно ломотене човекът наесен и кукуруз ще набере! Гледай си спокойно работата, коритарко, остави ти мойто куче долу, не вземай неговия пример! Хайде, думкай!
Скрива се с тенекията и отново се появява, този път по-високо в дървото.
ЛАЗАР. Човек, ако се качи в дърво, си въобразява, че е сам, а то излезе, че много преди мене друг някой се е качвал и е оставил скрита тази тенекия с костенурката. Така е даже по-добре, увеличава се моята компания и когато поискам, ще разговарям с коритарката наместо с кучето. Аз даже мисля, че с кучето няма за какво да разговаряме - каквото имаше, си казахме!... Ето че и свраката пристига в гнездото си, време е птиците да се прибират. Птиците и кокошките най-рано лягат. Щом те се приберат за сън, тогава и на човека иде ред! Хайде, Лазаре! Шаро! Хайде! Друм!
Лазар поставя тенекията в крушата, излиза от клона и тръгва да слиза по ствола, но злобно ръмжене и неистов лай го задържат по средата на ствола. Човекът се държи за тънка клонка.
ЛАЗАР. Шаро, ти наистина, изглежда, побесняваш! Не можеш шегата от истината да различиш! Да беше Вукадинов пес, разбирам, кучетата му по наследство са невежи. Ако съм гръмнал срещу тебе, то беше само на шега, та да те сплаша заради цървулите. Че аз ако търсех отмъщение, щях да пръсна черепа ти, а не да късам железния синджир и да ти дарявам свободата. Объркваш ме с това си поведение и с тая опърничавост! (Връща се обратно в дървото.) Тъй като гледам, песът не само че от шега, но и от дума вече не разбира! Ей, Шаро, дай си лапата, Шаро, в името на старото ни приятелство! Я виж къде отиде слънцето, в полето вече пъпле здрач, мигар искаше да замръкваме в полето, ти под крушата, а аз в крушата!...Гледай ти как, уж на шега, уж на майтап, ще замръкнем в крушата!
Кучето започва да лае, отдалечава се от дървото, като че преследва звяр, прогонва го и се връща назад, пролайвайки заканително. Костенурката потрепва в тенекията и млъква. Тишина. Лазар стои гърбом, наблюдава в здрача да зърне въображаемия звяр. Някой подсвирква тихо. Лазар се стряска, обръща се и също подсвирква. Отвръщат му с подсвиркване. Лазар се въодушевява.
ЛАЗАР. Вукадинов! Е-оп! (Изсвирва сигнала, който се чува отдалеко. Отвръщат му със същия сигнал, този път по-близко.) Вукадинов е това, да, туй е неговият сигнал, така той подсвирква, когато се прибира вечер пийнал, за да извести на невестата, че се завръща. (Подсвирква.) Ела, ела, да те вземат мътните, където ми теслими тая пушка, та виж в каква ситуация ме забърка, вися като маймуна в крушата. Таз твоята бракма изобщо не улучва! За да улуча кучето в челото, е трябвало опашката да меря. Защо не ме предупреди бе, Вукадинов, аз челото целих, а треснах по синджира! Слава богу, че стрелях от дървото!... Къде пропадна, че никакъв не те чувам?
Човекът отново изсвирва сигнала, веднага му отговарят на подсвиркването, под самата круша. Лазар се навежда, едва не пада от изненада и се улавя за един клон. Катери се обратно, закрепва се стабилно в крушата.
ЛАЗАР. Кос!... Аз мисля, че е Вукадинов, а то излезе кос!... Ама че имитатор се извъди! (Изсвирва сигнала, косът точно го повтаря.) Ей, косе, чакай!... Изчезна в тъмнината! Ами сега? Уж на шега, уж на майтап, замръкнахме в дивячката! Добре, че нощите са топли, нищо не е да се прекара една нощ в крушата. Прачовекът целия си живот е карал по дърветата и не погина, ами напротив - дори се размножи! Какво остава за мене - да прекарам една нощ в дървото! Ами че няма да се размножавам я! Ще се разположа удобно в крушата, спокойно ще преспя под звездното небе. Нощите сега са къси, топли, докато се насладя на звездите, и утрото ще дойде. Утрото е по-мъдро от вечерта, а мъдростта стои по-горе от съдбата! Ще чакам утрото!... Не е живял съвсем лошо живота си прачовекът! Щурци, подвикване на жаби, чухалче... Дивно!... Туй кучето не може да го разбере, а още по-малко ще се наслади. Истински концерт, природата околовръст те заобикаля, спокойно слушащ ти, излегнат в крушата, и слушаш как всяка нощна твар за теб скрибуца... Дивно! Бедата постепенно в предимство се превръща. Тъй лека-полека ще заспя, а ти, куча семка, стой отдолу и своя господар пази!... И тишина пази!... Дивно!
Музика. Жабешко квакане, щурци. Обажда се костенурката в тенекията, бумтя силно, изскърцва и млъква. Остава да звучи равно и монотонно само жабешкото квакане. На сцената светлината помръква, остава само тъмният силует на дървото.
