В тези дни, в които се отбелязва за пореден път Холокоста, отново истината за спасяването на българските евреи от лагерите на смъртта през 1943г. ще бъде спестена
За оригиналните събития по този въпрос пак ще се мълчи, както и спря да се говори за „Великите българи”. Може би, защото ще стане въпрос за Учителя и този факт, както обикновено буди странен страх и объркване сред медиите и управляващите.
Но истината си е истина! Българските евреи преди 63 години бяха спасени главно чрез намесата на Учителя. Всички други спасителни мерки, както на депутати, църковни дейци и професионални организации, които разбира се им правят чест, нямаше да се окажат ефективни и над 50.000 български евреи поетапно щяха да заминат за лагерите на смъртта.
Още в началото на 1942 г., председателят на Софийската еврейска община – равин Даниел Цион, отива при Учителя Петър Дънов да обсъди надвисващата над евреите заплаха от Третия Райх. Двамата разговарят няколко часа, след които равинът получава обещание от Учителя, че нито един евреин от България няма да бъде депортиран. След това Даниел Цион сяда и записва този разговор под заглавие „Откровение от Бога.“ Напечатва го на пишеща машина в над 200 екземпляра и го предоставя на всички български манастири, както и лично на цар Борис.
Даниел Цион е и в делегацията от софийски равини, които в изпълнение на решение на еврейската община и на синагогата молят още през 1941г. Учителят да съхранява диамантите, които се използват при богослужението в Софийската синагога. По това време по ЗЗД еврейските права и свободи са значително ограничени. Петър Дънов се съгласява и приема еврейските диаманти, сложени в една епруветка. Така те са съхранявани на „Изгрева”, откъдето след войната са върнати отново на тримата равини.
Разговорът на Даниел Цион с Учителя през 1942г. пък е предизвикан от решението на Германия на 20 януари 1942г. да разреши окончателно еврейския въпрос на териториите на окупираните и присъединени към Третия райх страни. В този план България е разглеждана в пакет с Румъния и Унгария. Квотата за депортиране на българските евреи е 48.000 от провинцията и 8.500 евреи от столицата. В това число не са включени евреите от Македония, Тракия и Пиротско, които в последствие имат изключително трагична съдба. По-късно, в началото на март 1943г. Българският парламент, въпреки протестите на 42-ма депутати, водени от председателя на НС Димитър Пешев, гласува указа за депортирането на първите 20.000 евреи в „Треблинка”. Датата на арестите и заминаването е определена за нощта срещу 10 март 1943г. Под указа е и подписа на цар Борис. Евреите, по заповед на вътрешният министър Петър Габровски, един от най-яростните привърженици на депортирането, е определено да бъдат придружавани от д-р Методи Константинов, човек добре познаващ условията в Полша и завършил международни отношения там.
Д-р Методи Константинов обаче е и един от най-близките ученици на Учителя. Получавайки заповедта от министър Габровски на 6 март, той веднага се отправя на Изгрева и съобщава на Петър Дънов за намерението на правителството да депортира евреите. Когато прочита заповедта Учителят безкомпромисно заявява: „Не разрешавам пред лицето на Бога да се извърши това престъпле¬ние!“ След това нарежда да бъде извикан Любомил Лулчев, съветник на цар Борис и негов ученик. Наредено му е да намери царя и да му съобщи, че ако той допусне само един евреин от България да бъде депортиран в Полша, от него, семейството му и царското съсловие нищо няма да остане. Оказва се обаче, че царят е изчезнал и никой не знае къде е. След три дена безрезултатно издирване, вече на 9 март, Лулчев се връща при Учителя и съобщава, че царят се е скрил. Тогава Учителя влиза в приемната си стая, затваря вратата след себе си и след малко, когато излиза му казва само една дума: „Кричим.“ Любомир Лулчев веднага тръгва за резиденцията и открива царя да се разхожда в двора на земеделското училище. Още при първия поглед Борис го пита, „Кой ти каза, че съм тук” Лулчев му отговаря: „Учителят ми каза. Той ме изпрати да те предупредя, че ако ти допуснеш, само един евреин да бъде депортиран от България, от тебе, семейството ти и царското съсловие ни¬що няма да остане.“ Реакцията на царя, който много добре е знаел, кой е Учителят е мигновена. Двамата с Лулчев веднага тръгват за София и малко по-късно на 9 март в кабинета на вътрешния министър Петър Габровски, царят скъсва собствения си указ за депортацията на българските евреи. Лулчев се навежда взема от пода листче от скъсания документ и го занася на Методи Константинов, с когото по-късно го показват и на Учителя. Така евреите са спасени. Всичко друго са само допълнителни щрихи към въпроса за еврейското спасяване. В този смисъл действията на много други видни българи са достойни и забележителни, но не са решаващи за крайния положителен резултат.
Добре е да се знае, че и софийският митрополит Стефан, председател на Св.Синод, който заедно с пловдивския митрополит Кирил, вземат най-дейно участие в акциите в защита на евреите, е привърженик на Учителя. Това се е случило след намесата на Петър Дънов, пак чрез Лулчев, за отмяна на смъртното му наказание, което ВМРО са му били издали. А както всеки знае, смъртните присъди на ВМРО са изпълнявани ужасяващо последователно и спасението е невъзможно. Впечатляващ факт е, че и Даниел Цион, равин в Софийската синагога, приема Иисус като Месия и изучава Новия завет. Същевременно той се е придължал стриктно и към Тората. По съвет на митрополит Стефан, равинът не се присъединява към нито една от християнските църкви, но приема Иисус лично като жадувания месия. След 1947г. той заминава, както и повечето евреи за Палестина, където продължава да проповядва идеите на Учителя. Поради това и сега там се изучава Словото Му и се играе Паневритмия. Разбира се, Даниел Цион е преследван и гонен, но въпреки това той никога не се отказва от идеите си и убеждението си относно това Кой е Учителят.
Евреите имат много тежка съдба във връзка с неспособността им да разпознаят и приемат Божия син преди 2000г. Унищожението на Йерусалим след възстанието през 69-73г. от император Тит, разпването на хиляди евреи от двете страни по целия 60 километров път от Йерусалим до морето, сриването на храма на Соломон и унищожаването на еврейската държава, не са случайни събития. След това следват разпръсването и гоненението им в продължение на 2000г. Холокоста е също част от тази ужасна съдба. По този повод Учителят е казал: Еврейският народ трябва да приеме Христа. Докато не Го приеме, ще бъде разпъван на римските кръстове.” Известен факт за интересуващите се е и, че голяма част от германците по това време, а и самият Хитлер са преродени римляни.
Българският народ, който е много тясно свързан с еврейския има също подобно призвание и то е:
- Да подготви условията за приемането на Словото /език, държава, азбука, Христовото учение/
- Да приеме Словото.
- Да разпространи и приложи Словото, което е истинно християнско и славянско.
И когато говорим за евреите, неизпълнените им задачи и Холокоста е добре да си пропомним, че „Преди 2000 г. в Назарет се роди Синът, а в България през 1864г. дойде и говори Бащата.” Затова да си българин означава да познаеш Бога, да изучаваш и разпространяваш Словото Му, да не съмняваш нито за миг. Защото във връзка с отношението към Него, Учителят е казал също: „Каквото е отношението на българите към Мене, такова ще е отношението на света към тях.”
И това е Истината и тази Истина е съобщена още през 1898г. с „Призвание към народа ми – български синове на семейството слявянско.” https://silvaantonydon.blog.bg/politika/2010/02/20/zashto-bylgarite-vinagi-stradame.496955 , за който също почти нищо не се знае. Не се знае нито от българите, нито от другите славяни. Защото Холокоста би трябвало да включва не само изтреблението на евреите, но и на другите неарийски нации, включително и на славяните. И това е особенно актуално сега, когато трябва да се скърби не само за 6 милиона евреи, но и за 10 милиона съветски военнопленициза и за още 5 милиона други славяни, когато се скърби и за жертвите от Катин, когато и мъката по заминалите си полски държавници е покосила сърцата и на поляци и на руснаци .
Защото и трагедията край Смоленск, определена и като проклятие и излизаща от рамките на логичните обяснения, единствено доказа, че между Полша и Русия, може да има единствено и само братска любов. Всичко друго; възмездие, огорчение, обида, гордост, паметници, възпоменания и легитимни или нелигитимни демонстрации на почит са направо пагубни и явно недобри пред Божиите очи. А това увеличава само жертвите и то на най-високо ниво.
Независимо дали искаме и ли не, ние всички сме славяни и носим Словото. А то не е просто нито философско, екологично, религиозно или пък сектанско послание, до дори не е човешко, защото е Божествено. А от това, какво правим с Него, зависи как ще живеем и дали ще намерим мира, който евреите все още търсят.
Силва Дончева
