Това е част от текста на песента на една хип-хоп група, която се превърна в символ на последните протести в Куба. Протестърите замениха обещанията за светло бъдеще на клана Кастро с неясен срок на изпълнение, с простички искания за хляб и лекарства. След 30 години глад, липса на елементарни медикаменти и редуциране на обикновени ежедневни нужди до минимум, човек си задава въпроса защо кубинците не се опълчиха на властта по-рано.
Защо го направиха точно сега? И дали сме свидетели на падането на един от последните комунистически режими в света?
За онези, които следят обстановката на острова, взривовете на социално недовоство не са голяма изненада. Продължаващата 30 години криза оголи много нерви; пандемията свърши останалото. Куба избегна първата вълна чрез стриктни ограничения и дори изпрати медици да помогнат на съседни нации. Но с това затвори кранчето на най-доходата си индустрия – туризма. Не е по-добра ситуацията и със захарта – топ експортния продукт на островната държава, заради който правителството на клана Кастро изгради една монокултурна икономика, неспособна да изхрани жителите й, тази година има най-лошата реколта от един век насам – селскостопанските произвидители не могат да купуват нито торове, нито машини. Първо, заради изолацията и второ, защото нямат с какво. Тази година за първи път от един век Куба ще внася захар.
Правителството на Тръпм направи почти невъзможно изпращането на пари от кубинските имигранти в родината им, а кризата във Венесуела сложи кръст на евтините горива, които Куба получаваше за робския труд на своите „доброволно мобилизирани“ медици при Чавес и Мадуро. Доларизацията и де-доларизацията на икономиката, взети заедно, бяха два неразумни хода, които изстискаха и без това оскъдните ресурси на икономиката. Купонната система рухна преди повече от година, което принуди властите да открият нещо като българските корекоми – валутни магазини, където притежателите на валута или с достъп до такава, могат да купят всичко, наистина, по цени като в Маями. Но обикновените кубинци нямат нищо – нито валута, нито храна. Затова и в последните години Хавана се превърна в официална столица на секстуризма, където цената често е една пила за нокти и още някоя дреболия – защото кубинките иначе използват обикновена шкурка, за да приведат ноктите си в приличен вид. Липсата на хранителни продути често кара жителите на столицата да отглеждат кокошки на покривите на жилищните сгради.
За последната година, вътрешният брутен валутен продукт на Куба падна с 11 %, а пандемията, изглежда, довършва останалото – въпреки че бяха разработени две ваксини, кампанита не върви, защото няма едократни игли и спринцовки.
Вчера министерството на вътрешните работи призна за смъртта на един демонстрат на 36 години. Това е първата жертва, закоято научаваме. Но дали е последната, след като президентът практически призова привържениците на ККП към гражданска война? Атернативни източници, обаче, сочат 5 жертви, а броят на ранените вероятно достига стотици. Тази сряда Cubalex публикува доклад, в който посочи цифрата 148. „Между 11 юли до 9:00 ч. На 13 юли Cubalex, в сътрудничество с журналисти и активисти на гражданското общество, получи информация и записа задържането или изчезването на 148 души, от които 12 са освободени. Според доклада 46 души са били арестувани на 11 юли и 9 юли на 12 юли, „повечето от тях са били арестувани в домовете си или когато са ги напускали“. От друга страна тя признава, че досега няма точна информация за хората, които са ранени или убити.
За момента не е ясно каква ще бъде реацията на военните ако Диас-Канел заповяда по-силно репресивни мерки срещу протестите. Все пак, Куба не е Венецуела, където военните имат всичко. Всичко в Куба има само номенклатурата.
Каква ще бъде съдбата на протестите, които Русия осъди, а САЩ горещо подкриха? Трудно е да се Каже. За момента те са аморфни и без вдим лидер, да не говорим за опозиционна парти или нещо такова. Пред очите ни се изливат десетилетните фрустрации на кубинците- гладни, измъчени и отегени от безкрайните обещания за някакво имагинерно светло бъдеще. Дали траещата 60 години идеологическа индоктринация ще свърши своето или кубинците отново ще гласуват с краката си, мигрирайки към Флорида? Във всеки случай, нова имигрантска вълна е последното, което администрацията на Байдън иска – нека напомним, че кубинският режим в продължение на десетилетия я използваше, за да шантажира могъщия си съсед, като едновременно с това се освобождаваше от непокорните елементи, които му мътеха водата. ЕС призова към не насилие. Може би Куба се нуждае от международно посредничество – дори Даниел Ортега, лидерът на Сандинисткия фронт, който навремето свали клана на Сомоса, в Никарагуа поиска такова, когато за първи път изгуби властта по парламентарен път. Това, разбира се, ни най-малко не му попречи години по-късно да избие повече от 300 студенти, участващи в антиправителствени митинги. С латиноамериканските диктатори човек винаги трябва да има едно на ум.
Татяна Дронзина
