Част трета: Комунистическите кметове ударно приключвали петилетките за по три години; почнали разкопките за метрото; дошли виетнамците, а "прегрешилите" ги заточвали посланици в Европа.
Ана Кочева
Нови времена настават за столицата след паметната дата 9. 09. 1944 г. На кметския стол на София посядва за шест месеца дори другарят Тодор Живков, който стремително се е закатерил към държавните и партийни върхове естествено от тия години. Кой знае какви дела като кмет не извършва, но пък това е повод да си припомним някои от крилатите му реплики; вярно, изречени в по-късни години, но затова пък емблематични, от типа на: „Милицията принадлежи на народа и народът принадлежи на милицията.“, или пък: „Някои казват, че нашата власт се клати! И на коча мъдите се клатят, ама не падат!“ (на митинг по случай откриването на нова текстилна фабрика в Казанлък, 1964 г.), да не говорим за особено показателното: „Добър журналист е тоя, който пише не това, което се говори, а това, което трябва.“, както и: “До 9. ІХ. 1944 г., тази паметна дата, българският народ се намираше на ръба на една бездънна пропаст! След девети той направи съдбоносната крачка напред!”, за да стигнем до: “Времето е ваше, но всичко друго е наше”, което си беше линия на поведение от върхушката в ония години.
Не е за пренебрегване обаче фигурата на кмет като Иван Панев – цели 6 години (1971-1978) коренякът пловдивчанин кметува и в София. И в двата града е бил и първи секретар на БКП, казват доста успешно - каквото и да значи това...След промените някои изобщо не са чували за него, други просто са го забравили. А трети може би предпочитат да не го познават, защото това едва ли носи кой знае какви дивиденти... 
Кметове на двата града (първия и втория в страната) са се извървели много, но малцина са направили толкова, колкото е направил Панев според съвременниците му. Захващал се е с такива проекти, сякаш е знаел какви ще са транспортните и комуникационните нужди на градовете след десетилетия. Работел като луд. За него било нещо нормално в 3 часа през нощта да отиде в млекозавод или хлебозавод, за да се увери с очите си дали са тръгнали първите партиди. Или да обикаля магазините, за да види заредени ли са с основни храни. Явно не е бил особено доверчив. Говори се, че разгонвал фамилията на подчинените си, ако за празниците не е заредено с бира, например. Падал първият сняг, а той през нощта излизал да види тръгнали ли са машините, чистят ли. Впрегнал и много цигани на работа в строителството и заради тях възпитавал подчинените си: “Имате лошо отношение към тези хора. Не бива така”. След което залепвал за критиката подходящ виц (знаел много и ги разказвал забавно): „Глей сега, началник, на събранието ми викат: другарю Асан, така, другарю Асан, иначе. А като ида на ебекта (не е печатна грешка), ми викат: твойта мама циганска”.
Петър Междуречки пък е кмет на София от 1978 до 1986 г. Двадесет години по-късно той ще каже, че повечето сегашни кофи за боклук в столицата са още от неговото кметуване. По време на мандата му еколозите единодушно забраняват да се разсича Люлин. И на базата на проявен интерес от страна на гръцки и германски фирми се планирало този път да заобиколи Витоша, да се изгради тунел под Стара планина и да отиде на Дунава, за да може да се свърже и пристанището Солун с цяла Европа. Идеята изглежда доста разумна, но си е останала неродена. Пак той в наше време казва, че зеленината на София била брутално унищожена. В това отношение обаче май всеки един кмет е длъжник на града си. Но е прав Междуречки, твърдейки, че един град не се строи само от един кмет. Строял се за десетки и стотици години, затова всеки столичен кмет трябвало да обръща внимание на реализирането на проекти с дългосрочно стратегическо влияние. Разбира се, той визира най-много софийското метро, идеята за което е много стара и в интерес на истината трябва да се отбележи, че всеки от кметовете в последните 30-тина години е имал по-голям или по-малък принос, за да е факт част от него сега. Първо било необходимо да се направят много сериозни предварителни проучвания от специалисти- инженери, икономисти, финансисти, архитекти, но най-напред трябвало да се отговори на въпроса дали е нужно то за града. В световната практика има мнение, че, ако иска един град да реши трайно проблемите си с транспорта, може да го направи само чрез строителство на метро. А то по принцип се предприема при население над 1 млн. жители и се налага особено в градовете, чиито център е изграден предимно от малки улички. Що се отнася до самия Междуречки, по време на неговия мандат е построен НДК, заедно с онзи забележителен паметник, който бавно и славно се разпада, но през 80-те втрещява столичани и гости с причудливите си форми, които младежите не съвсем цензурно бяха прекръстили на „осмокрилия петох......к”. Малко по-късно Междуречки изпада в немилост пред Първия, защото гравитирал по-скоро към близкото обкръжение на Милко Балев. Затова е дискредитиран заедно с още свои партийни „събратя”, но редом с определени негативи, цялата история не приключва драматично, защото отстраняването на Междуречки от кметския пост става, като го изпращат посланник в ГДР. Може би по-скоро са му изписали вежди, отколкото да му извадят очи.
И Стефан Ниновото кметуване в София все още се помни и знае. Столичани го запомниха с плъзналите в София виетнамци по време на мандата му и с първите по-сериозни разкопки на метрото. През 80-те години българо-виетнамските отношения доведоха у нас работници от „братски” Виетнам. За тогавашната ни икономика и братска дружба виетнамците бяха за България евтина работна ръка. Масовото строителство на панелки (2/3 от тези 16 500 жилища на година) се оказа нож с две остриета. Отвори се работа за много хора от провинцията, които продължиха да прииждат в столицата и така нуждата от нови жилища не стихна. Пред кмета Нинов се появи и първият по-сериозен проблем - недостиг на квалифицирани строители. В крайна сметка общината допусна голямата си грешка според запознати - подписа споразумение за "внос" на строителни работници с виетнамския град Ханой. За тях построиха общежитията в "Красна поляна". Виетнамците "освободиха" квартала, а и столицата от уличните песове и снабдяваха с маркови дънки от типа "Райфъл", които в онези години на дефицит от западни стоки можеха да се намерят единствено и само на черно или с долари от "Кореком". След промяната, виетнамците постепенно се прибраха, а след тях общината направи основен ремонт на общежитията. Сега се говори, че Стефан Нинов въртял бизнес с Русия и Македония, още повече, че поддържал добри връзки с Русия още от кметските си години, а след 10 ноември 1989 г. разумно запазил контактите си.
След 1989 г. за Нинов сигурно е настъпило друго време. За столицата – също.
(продължение четете в понеделник, 1 октомври)
