След искрящо-ироничния текст на Тони Николов („ИТН диван чапраз“) ще се опитам днес да бъда малко по-сериозен. Ще се опитам, макар че политическите действия на „партията на Слави“ почти не позволяват сериозно отношение.
И тъй, първо: какво стана напълно ясно след двата скорострелно провели се парламентарни избора и стартирането на 46 НС? Ами онова, в което поне аз бях убеден още в началото на този политически цикъл. А именно – че въпросната „партия“ изобщо не би трябвало да се причислява към т. нар. „партии на протеста“. Всъщност това е – от самото му създаване – електоралното тяло на разнообразните „фенове“ на „Слави“, плюс значително количество нашенски емигранти (или гастарбайтери), вторично „патриотизирали“ се в разочаровалия ги „Запад“ и развили там носталгия по родните ритми в такт 7/8. И двете тези електорални групи по принцип са твърде слабо политически „артикулирани“ – политизираността им се състои най-вече в това, че „се кефят“ на полунецензурните „майтапи“ на Слави с личности от публичната сфера, на подигравателните скечове с тях и изобщо на господстващото в шоуто отношение към „властта“ в духа на „всички са маскари“. И ето: фокусът, който през миналата година направи „Слави“, се състоеше в това, че веднага след избухването на протестите в столицата и в другите по-големи градове, той обърна своята традиционна, неопределена „шоу“-злоба концентрирано към Борисов и ГЕРБ и по този начин превърна своите – повтарям – по-скоро примитивно политически артикулирани „фенове“ в… артикулирани „анти-гербаджии“. Ако дотогава тези групи се радваха на „Славето“ във вечерните часове, но на избори гласуваха било за „Бойко“, било (особено) за „патриотите“, сега – след като идолът им се обърна отчетливо срещу тях и се обяви за вожд на „партия“ – превърнаха своя „патриотизъм“ и „бате-Бойковизъм“ в „Славе“-визъм – превърнаха се неочаквано (убеден съм и за себе си) в населяващи културната провинция на страната и „немилата-недрага“ чужбина „протестъри“. Същевременно обаче – и това е много важно – те запазиха своята дълбинна (манталитетна) отчужденост от същинските „протестъри“ от площадите. От тези площади запази (умело) отчужденост и самият Слави. Участието на него самия и на неговите хора в летните протести – мога да го свидетелствам – се изчерпваше с тонколоните на площада и звучащите от там – в началото или в края на митингите, чалга-кавър-версии на шлагери с издевателско анти-Бойко-Борисовско съдържание (лично за мен, а и за доста други хора, нещо по-скоро естетически нелепо).
В резултат от извършения „фокус“ величаещата се днес като „партия на протеста“ ИТН всъщност акумулира в себе си вота не на „протестирали граждани“, а на хора, избрали пред дотогавашните „патриотични“ ВМРО-та и НФСБ-та любимия и манталитетно близък до тях шоумен; на пауперистичаната периферия на ГЕРБ, на която все пак Борисов додея, и, да – някакво количество граждански-незрели млади хора. Че това, което казвам е точно така, може да установи всеки, който провери събраните от социолозите данни, показващи за кои политически партии са гласували на изборите от 2017 до 2021 г. сегментите от „суверена“, направили в наши дни ИТН „първа политическа сила“.
И нещо друго – забележително е, че ИТН, макар да продължава да се определя като „партия на протеста“, нито открои, нито наложи в публичното пространство дори една фигура, участвала или даже свързана с протестите от миналата година. Нека си дадем сметка, че дори по-отдавна участващи в политическия живот фигури като Христо Иванов, Мартин Димитров (от ДБ), Мая Манолова (ИБГНИ) придобиха с участието си в протестите нов и доста по-респектиращ имидж. Именно от протестите израснаха до забележими фигури на политическата сцена хора като Ивайло Мирчев (ДБ), Арман Бабикян, Н. Хаджигенов (ИБГНИ) и др. Коя, участвала в протестите личност обаче можем да посочим в редиците на ИТН?
И нещо по-съществено. Работата е там, че ИТН не просто не бе – както през цялото време долавяхме – „партия на протеста“. Тя, оказа се (и тук за наша обща изненада), въобще не е тъкмо политическа партия. И това блесна по потресаващ начин именно когато ИТН се намери в – убеден съм дълбинно неочакваната и от нея самата– позиция да получи и да трябва да реализира първа мандат за съставяне на правителство. И аз не говоря тук просто за абсолютната политическа неадекватност на нейното поведение в Парламента. Защото Тони Николов иронично оприличи партийния ѝ лидер на падишах, но падишах с 65 депутати в 240-местното НС можеш да бъдеш само в нарцистичното си въображение. „Суверенът“ – трябваше да съобрази Слави Трифонов, ако имаше поне капка политически разум – произведе такава конфигурация във висшия орган на властта в България, че за да реализираш каквото и да било с тези твои 65 души, трябва да постигнеш компромис с поне още три политически партии, при това, разделени в две групи с традиционно несъвместими политически нагласи. Именно да постигнеш безкрайно труден компромис, а не да се правиш на „падишах“, което от диригент на комедийно шоу (привична за теб позиция) те превръща изведнъж в обект на комедийно шоу (нова и гротескна за теб позиция). Ще правиш „правителство на малцинството“, при това само на твоята партия, като раздаваш присъди и намусено „гълчиш“ от „дивана“ основния си потенциален партньор? Като поставяш условия: или ме подкрепяте, или няма да си говоря с вас? Ами, уважаеми, така или „аритметиката“, чието „събираемо“ те е направил „суверенът“, ще те отпише от възможната си „сума“, или далеч по-опитните „събираеми“ в тази „аритметика“ ще те прибавят към една своя „сума“ и ще започнат да ти дърпат конците както си поискат (т. е. по метафората на Тони Николов, зад дивана задължително ще се инсталира фигурата на „великият библиотекар“).
Но, казвам, далеч по-важно свидетелство, че ИТН въобще не е достигнала до равнището на същинска политическа партия, е не нейното идиотско (или нарцистично-идиотско) парламентарно поведение, а това, че, оказа се, тя просто все още няма свои политически кадри (без каквито „партия“ в собствен смисъл въобще не може да има). Нейното „национално ръководство“ по същество представлява екипът на довчерашното шоу, лидирано от неслучайно редовно наричания от всички не „г-н Трифонов“, а „Слави“, и то всъщност не ръководи никакви политици или експерти. Защото не може да си събрал ad hoc една компания от довчера непознати не само на обществото, но и непознаващи се и помежду си люде и да ги представяш за свой „политически кабинет“. При това хора, подбрани – както ни ги похвали от самото начало техният „мениджър“ – по изключително смехотворни и нямащи нищо общо с политиката критерии. Да знаели, видиш ли, поне по два-три чужди езика. Да, това би могло да впечатли определени по-възрастни лели, за които, че момчето (или момичето) ни знае и английски и даже френски е вече сертификат за успешност. Но, уважаеми г-н Славе, днес повечето от дори по-амбициозните тийнейджъри знаят по два-три чужди езика, а толкова понякога (по силата на обстоятелствата) знаят и доста гастарбайтери. За коктейли с международно участие ли си ги подбирал или за политици? Да били учили в чужбина? От поне две десетилетия, за сведение на бъдещия Славев „отговорник“ по образованието – сигурно три-четвърти от мотивираните студенти се възползват от програмата „Еразъм“ и учат (и) в чужбина, специализират къде ли не, а откакто определени чуждестранни висши учебни заведения разкриват свои филиали извън страните си, някои наши сънародници биха могли да завършат тези висши училища, учейки всъщност в техен колеж например в… нашенския курорт „Албена“ (имахме такава министърка в последния кабинет на ГЕРБ).
Всичко това, казвам, са смешни (и не политически) критерии. И ние видяхме тяхната реализация при обявяването на състава на последния „проектокабинет“ на „падишаха“. Видяхме какъв е профилът и манталитетният тип на най-„подбраните“ членове на тази „партия“. Тук ще посоча само няколко примера. Проектоминистърът на правосъдието (което под негово ръководство трябва да претърпи дълбока реформа) – някой си Момчил Иванов, се оказа никому неизвестен до днес търновски адвокат, който – нека се забележи – до настоящия момент е членувал (и даже е бил активист) в цели три партии, при това маргинално-одиозни („Република. БГ“, „ВОТ-консерватори“ и РЗС на Яне Янев). Бихме могли веднага да си дадем сметка за неговия манталитетен профил: амбициозен маргинал, очевидно без способност за адекватна самооценка и с патриотарско-„консервативни“ възгледи от маниакален вид. Просташко-ругателният пост във Фейсбук, заканващ се на „соросоидите“, който той изтри час след номинацията си за министър, свидетелства пък, че е бил „изтеглен за ушите“ буквално в последния момент, без сам да е подозирал, че ще бъде публична личност. Да, късно в петък ИТН го „изтегли“, за да го замени – отново в най-последния момент с друг абсолютно неизвестен видински адвокат. Какво богатство от „кадри“, оказва се, имала партията, която избрал „суверенът“.
По-нататък: за министър на икономиката е номинирана някоя си Десислава Димитрова – собственик на фирмата „Био стопанство. Лопянко ЕООД“, основана през 2014 г. с капитал от 10 лв. и реализирала през всяка от следващите години приходи от 0 до 4000 лв. и загуби от 4000 до 175 000 лв. И този експертен „кадър“ ще замени и ще трябва да продължи работата на служебния министър на икономиката Асен Василев? Представяте ли си го?
За обвинявания в плагиатство „почетен консул на Барбадос“, главният асистент в СУ Петър Илиев, не е нужно да коментирам. Накрая ще се спра накратко само на поднесения ни в началото на изтеклата седмица кандидат за премиер – чутия за първи път тогава философ (ха, мой „колега“) Пламен Николов. Не мога да си представя, що за човек би могъл да е той, ако се има предвид начинът, по който прие тази висока номинация. За да бъда малко хумористичен и аз – представям си следния „етюд“. Телефонът на Пламен Николов иззвънява. Той отговаря. Отсреща е Тошко Йорданов (с когото се знаят от „кастинга за политици“ в шоуто). „Ало – задъхано вика отсреща Тошко – бързо се обличай и тръгвай към Президентството!“ „Моля? Защо?“ – стъписан е Пламен Николов. „Ами трябва да вземеш мандата“ „Мандата ли? Какъв мандат? Защо аз?“ – още повече изпада в ступор Пламен Николов. „Защото ще си премиер, бе бунак“ – изкрещява му излезлият от търпение Тошко. „Ама как? Нали щеше да е Петьо (т. е. Петър Илиев)“ – мънка Пламен Николов. „Няма как да е Петьо. Обличай се и тръгвай. Ще те чакам пред Президентството“. И Тошко затваря телефона. Тук в моя (въображаем) етюд следва невероятна семейна суматоха. Жената на Пламен Николов отваря вратата на гардероба, рови трескаво из дрехите: „Къде ти е костюмът?“ „Ето го“ – с пресъхнало гърло отвръща той. „Ами той не е изгладен, бе! Как ще ходиш с него? Нали ще те снимат там! Бързо, давай ютията! Хайде, хайде не се мотай!“ и т.н. до обличането на въпросния костюм, стягането на вратовръзката и тръгването да ставаш… министър-председател.
Питам отново: що за „типаж“ трябва да си, за да приемеш да станеш премиер на държавата само два часа след като са ти го наредили, без никога преди това да си се докосвал до политика, без да имаш представа за ситуацията в държавата, без да си чувал (както стана ясно още същата вечер) например за Преспанския договор? А що за човек изобщо трябва да си, за да тръгнеш да „ставаш политик“, защото, видиш ли, имаш страхотен бизнес-опит на сергия в Орландовци, а и философска дисертация под научното ръководство на проф. Валери Динев (като член на „гилдията“ го знам много добре)? Да „ставаш политик“, явявайки се на „кастинг“ (сякаш политиците се избират на кастинги като танцьорки)?
Накрай ще попитам политическа партия ли е ИТН при тези демонстрирани ни от нея през миналата седмица лица? Политическа партия или злощастно произведение на популистки „фокус“, извършен в периода на миналогодишните протести, та да бъде подпъхнато на „суверена“ наместо реалното оръдие за удовлетворяване на неговата воля? Фалшиво произведение, при това паникьорски скалъпено от „патриотични“ адвокати, асистенти-плагиатори, провалени бизнесменки и дребни политически „номади“.
Питам това, защото ако проектът на това злощастно произведение бъде подкрепен от определени политически сили, това непоправимо ще ме разочарова от тях. Ако пък бъде подкрепено от други – нещата напълно ще ми се изяснят. И т.н., и т.н.
Калин Янакиев, Портал Култура
