Докато е изпепеляващо лято и докато слънцето спряло, сърдито пече, искам да кажа няколко думи. Ако ви е по-лесно, като прочетете написаното, кажете, че съм слънчасал. От месец съм в провинцията. Отседнал съм в родното си село, но отскачам и встрани, главно из Северна България. И ми се плаче.
Не са ми нужни никакви статистики, числа, анализи и прогнози, за да усетя, че си отиваме. Изстива държавата – гори отвсякъде, а изстива. Има, разбира се, има по курортите и във вилните зони къщи като прогимназии, прескачат се джипове и мерцедеси, свирят свирни и пушат барбекюта, но Родината няма сили.
Винаги става ясно кога една нация е във възход и кога клони към залез. Видиш ли село, пълно с къщи за гости, значи няма къде да си дойдем у нас. Къщите са за стопаните, не са за гостите. Това между другото.
Идете в центъра на някое още що-годе запазено село и вижте кой седи на първия ред. Спомнете си (накарайте да ви разкажат) кои седяха на първия ред някога и кой седи сега. И не ми правете физиономии и муцки, не ми пробутвайте приказки за програми и проекти – вижте само, че местата са разменени сякаш безвъзвратно.
Ако така продължава, България ще остане само топоним. Може пак да си има герб, знаме, Парламент и управници, дето все си дирят образованието и си мерят образователните способности, но ще е топоним. Защото България вече гледа филма за себе си от задните редове.
В провинцията най-добре се вижда как София изяжда България. Като черна дупка е нарочената ни за красива столица. Ако допреди години София може и да беше Ноев ковчег, сега вече се превръща в черна дупка.
Не знам какви данъци внася в националния бюджет столицата, не знам какви пари дава за провинцията, но от това провинцията не помръдва и не излиза от будната си кома.
София и България живеят в две Българии – едната с пудра и грим, другата – с кал под ноктите и небръсната.
За да оцелее държавата, за да се появи и друга, нова гравитация, нова цел и надежда, София не бива да е столица повече. Рано или късно България трябва да изгради нова столица – като равновесие, като баланс, като възможност.
И защото това едва ли някога ще стане, мисля да отида на Вита за риба и по пътя да погледам чаплите и щъркелите.
Николай Милчев
