Тъжно, направо отчайващо е мирът в една държава да се крепи на незнанието. Простичко казано, в България още не сме се хванали за гушите, защото не ни е ясно какво се е случвало и какво се случва. Някак си кротуваме, защото не знаем. От време на време обаче, внезапно и за малко, завесата се повдига, раздира се.
Изведнъж разбираме, че някой си е накривил шапката и се разкарва въоръжен из Президентството. Прави каквото си иска човекът с накривената шапка.
Изведнъж разбираме, че някой живее в палати от приказките на „Хиляда и една нощ“ и арабските халифи са бедняци пред него.
Изведнъж разбираме, че вълшебната пещера със съкровищата на четирийсетте разбойници станала чекмедже.
Изведнъж разбираме, че като сме асфалтирали оттук до Луната, сме платили пари за асфалт оттук до Слънцето.
Разбираме още, че държавни банки отпускат кредити за милиони, но само на единици, а на милионите като нас се отпускат илюзии плюс едно захарно петле на клечка.
После гледаме кадрите от зад колоните. Как бих искал тези кадри да не съществуват и това никога да не е било и да няма никакво зад колоните.
Този израз – „зад колоните“, е най-страшната метафора на днешното ни съществуване. Всичко ни е зад колоните – и образование, и здравеопазване, и бъдеще. Имаме си площади и улици, но ние сме зад колоните. Зад колоните на незнанието и ужасите.
Зад колоните могат и да ни пребият, ако случайно разберем нещо. Могат да ни галят по косите и да снимат гърдите ни, ако дишаме. А ако шаваме – бой с палките. Разберем ли нещо, надигнем ли си главата, попитаме ли защо и хайде – зад колоните. Един връз друг като животни в Екарисаж. За да не мислим, за да си глътнем езиците и да изчезнем.
Само че аз повече не желая да не знам. Стига ми толкова!
Искам да знам, каквото и да ми струва това! Каквото и да ни струва това!
Колоните трябва да се бутнат!
Николай Милчев
