След въпросите, дебата и емоциите по повод полицейското насилие в парламента, идва ред за трезвите оценки, анализите и работата по реформите. Истинска работа, а не акто досега само на думи. България се превърна в страна на реформите, но вече е крайно време такива да се случат. Няма да се връщам на ужасяващите кадри от миналогодишните протести. Видяхме ги, ще ги преживяваме дълго.
През годините сме чували всякакви идеи, обещания, призиви. Полицаите все са недоволни от ниските заплати и рядко говорят за качеството на своята работа. Гражданите са недоволни от полицаите, които възприемат като силова структура, която не защитава обществения интерес и правата на всеки българин. Политиците от своя страна възприемат МВР и полицията като средство за обслужване на партийни, лични и на задкулисни кръгове интереси. Логично е при такова разминаване хаосът в системата да е хроничен.
Трябва да сме наясно, че желанието на обществото за реформи в тази система е доказателство, че все пак демокрация има. Така трябва да бъде! Ако голяма група въоръжени мъже патрулират по нашите улици и никой не обръща внимание как използват дадената им от закона власт и не отправя никакви претенции и оплаквания, нещо много не е наред. Протестите и опитите за реформа на полицията са знак за подобряване на нашата демократична система.
Нещо е започнато в началото на 90-те години, когато народната милиция, отговаряща на изискванията на соцалистическата система, трябваше да мине към качествено нов модел. Девизът „Народ и милиция – единни“ бе редактиран в „Полиция в служба на обществото“. И с това май реформата се изчерпа. Не се случи смяна на поколенията, ръководството на МВР остана в ръцете на стари комунистически кадри. Те дори да са имали желание за истинска реформа, не са притежавали знанието как да я направят. МВР така и не стана защитник на гражданите.
Протестиращите през 2020 г. свършиха огромна работа, разобличавайки полицейското насилие. Изстрадаха го, но то лъсна в целия си „блясък“. А най-вече истинските вдъхновители – политическото ръководство на страната. Проблемът вече е част от националния дневен ред.
Трябва обаче да е ясно, че най -важното не е количеството пари, което ще бъде налято в системата „вътрешна сигурност“. Убедили сме се, че увеличаването на бюджета всяка година не води до качество, нито до по-човешко отношение на „органите“, както населението ги нарича. Важно е да се чуят критиките и да се опитаме да назовем причините за трагичното състояние, в което се намира МВР. Преди всичко трябва час по-скоро да се промени философията и съдържанието на полицейската служба. Да не е плашило и бияч, а защитник на гражданина и неговите свободи.
Въпросът е как ще решим проблемите, които досега трябваше да решава въоръжен полицай. Нека реформите бъдат публично обсъдени и анализирани от други органи и обществени организации, а не от представители на полицията. Последните са ограничени професионално. В много случаи в спорни ситуации между гражданин-полицай, те вземат страната на своя колега. Не ги интересува как се чувстват хората.
Видимо е, че в полицията подготовката по отношение на вземане на бързи решения и психологически умения силно куца. Нужна е намесата на специализирани служби и експерти, които да се заемат с тези проблеми.
Полицията ще продължи да съществува и вероятно ще бъде все така добре въоръжена. Но е необходимо да се реши кой ще действа като социален медиатор, когато полицията не успява да комуникира с обществото. Например полицейските управления се занимават със ситуации, причинени от психичните проблеми на хората. Но те нямат достатъчни умения и нещата се вършат формално. Така диалог няма да се получи. Ние като общество трябва да настояваме за това. И да бъдем непримирими към хора като министрите Младен Маринов и Христо Терзийски, които са допуснали провали в своята дейност, да пребивават в парламента и да дават акъл. Това е просто неприемливо. Какъв сигнал се дава на служителите в системата, които чуват обществените критики и недоволство към тези особи и в същото време те са във висшия законодателен орган. Тези са свикнали да обслужват властта, не да служат на гражданите.
Обучението трябва да бъде подобрено, защото полицията не е достатъчно обучена - преди всичко как да постигне деескалация в конфликтни ситуации. Да спре да се държи като по-силен с по-слаби, както е в диктаторските режими - такъв у нас действаше допреди няколко месеца. Трябва да спре насаждането на войнствена култура на поведение у хората с униформи и оръжие. Милитаристичният подход за поддържане на реда отдавна е отживелица и тема на филмови екшъни. Но след като на млади и недостатъчно обучени хора бъде дадено оръжие и те излязат на улицата да поддържат реда, трябва да се притесняваме, че могат да превишат правата си. Заради емоции и куп други причини. Възможно е, защото върховенството на правото и демокрацията не са на ниво. В страни, в които полицията е в пряк диалог с обществото и гражданите, униформените са наясно, че основното в работата им не е използването на сила, а осигуряването на безопасността на хората и задължението да бъдат изслушани. Най-важното умение е да се говори с хората и да бъдат чути. Тази идея е много стара, но трябва постоянно да се напомня. Полицейските дежурства не са военна или полицейска операция, а начин да се осигури обществено спокойствие и сигурност.
Този текст не изчерпва проблемите, но е опит да се започне разговор и действие по реформите. Да чуем анализи, идеи, предложения и да се действа.
„Какъв е проблемът? На к’ъв се правиш? Какво правим сега“ и други заплашителни форми на полицейско общуване с гражданите трябва да бъдат заменени от „Добър ден, какво мога да направя за вас?“. И прочистване от корупцията и простащината, насадени дълбоко от Борисовото управление. Ако това не стане, ще ни мачкат и унижават, а ние ще им плащаме. МВР не трябва да е социална организация, на която властта плаща да й бъде в услуга и за гласове по избори. Сега е така и трябва да се сложи точка.
Емил Азар
