Нямаме реална представа докъде и колко дълбоко е проядена държавата, казва за Frognews.bg писателят.
Преди дни Емил Андреев наскоро имаше две премиери едновременно – на новия си роман “Лудият Лука” и на филма по предишния, носител на наградата “Вик”, - “Стъклената река”, представен на София филм фест. Писателят е родом от Лом, учи във видинската английска гимназия, а пише в уединена къщичка близо до Панагюрище. С Дунав е свързана не само младостта му, но повече или по-малко и цялото му досегашно творчество. Къщата пък, в която пише, овеществява детските му представи за просперитет, а е и укрепено пристанище срещу вълните на житейската мерзост. “Спомням се, че имах едно съчинение в подготвителния клас на английската гимназия върху един от тези въпроси-клишета като „Какъв искаш да станеш като пораснеш?” и аз бях написал, че не знам какъв искам да стана, но ми се ще да живея така, че да бъда много свободен, да имам едно пиано или китара с мен, да живея в една малка къщичка където да се разхождам около нея, да си правя всичко, което ми е приятно, и да мога да свиря и да пиша. Това ми бяха юношеските мечти. Сега, когато съм вече на 53 години, виждам, че съм ги осъществил в някакъв смисъл, тъй като живея в такава къщичка в гората, имам музикални инструменти - и пиано, и китара, и барабани, и всичко необходимо за един рокаджия, да - свиря си вече, пиша, разхождам се, посрещам своите приятели, може да се каже, че в някакъв смисъл онова, което като дете съм си мечтаел се е осъществило. Въпросът е, че човек не може да сбъдне всички мечти, пък и някак си спира да мечтае, а спре ли да мечтае – всичко е загубено “ – сподели той при последния ни разговор след премиерите.
интервю на Стоян Колев
- Повечето от съвременните ни български автори освен писането на художествена литература имат и някаква друга работа, за да се издържат. Смяташ ли себе си за професионален писател?
- Ти, Стояне, си спомняш, че ние заедно следвахме във Великотърновския университет и аз тогава пишех първите си разкази – значи края на 70-те години. „Ломски разкази” стана един сборник, който издадох много по-късно, чак края на 96-та година, на 30-ти декември всъщност беше, така че той отива даже в 97-ма. Значи това са 20 години след като са писани тези разкази. Те станаха литературен факт по една случайност, тъй като, след като написах „Ломски разкази”, написах и „Късен сецесион”, имах и няколко други текстове и реших, че в този строй „Късен сецесион” е една метафора и подигравка с тогавашния социализъм в България и реших, че това време, този строй няма нужда от такива автори като мен. Започнах да градя своя живот със своето семейство, деца и така нататък, пишех оперативна журналистика, работех, за да си изкарвам хляба, но не съм, разбира се, предполагал, че един ден ще се доближа до така нареченото понятие професионален писател, за което ме питаш. Разбира се, че съм си мечтаел за подобно нещо – аз не съм спирал да пиша никога, а и съм прописал много млад, още на 13 години. Първите ми разкази излязоха във видинския вестник когато бях на 14 – ученик в английската гимназия. Така, че не съм спирал да пиша от първите дни, когато съм започнал да съчинявам разни историйки, после разкази и така нататък...Естествено мечтаел съм да имам свободата, да бъда в силата си да направя най-доброто от себе си. Така че тогава, когато съм си мечтаел без да имам реалната представа как стават тези неща, как се осъществяват, аз не съм и вярвал, просто съм си мечтаел.
- А четат ли толкова, колкото ти се иска?
- Колкото до това, че сега хората искат да прочетат и други мои нови неща, това само може да ме радва и бих искал повече българи да прочетат повече от моите книги, защото аз вярвам, че не са претенциозни, не са лоши, интересни са за четене, има неща, които, ако се вгледат, могат и да им помогнат в много отношения, като пречистване и така нататък. Любопитни са, увлекателно са разказани, читателите могат и да се забавляват, и да се замислят и да се пречистват в някакъв смисъл - това са трите основни необходимости на едно добро литературно произведение.
Тази книга, която е факт само от една седмица, много бързо, според мен, се възприе от хората, които са си я купили и са започнали да я четат – вече имам няколко влизания в така наречения Фейсбук от хора, които не познавам, които ми пишат много интересни неща, единият дори я е сложил на лаптопа си като някаква форма на реклама – не го познавам този човек – явно пътищата към българския читател съществуват, въпросът е какво му предлагаме, как му го предлагаме и какво искаме от него. Ако ние искаме да му кажем колко той е тъп, а пък колко ние сме умни като пишем някакви гениалности и сложности, ще сбъркаме. Всеки човек е в някакъв смисъл еднакъв пред Бог и не може да се гледа на него като на по-глупав, или по-умен, или по-претенциозен, не може пък и да се флиртува с него, нито пък да му се нравоучителства.
Трябва да се държим човешки един към друг. Ако се държим повече човешки един към друг, ако внимаваме в класическите клишета, че сме готови дори да умрем за това, което другият иска да каже, макар и да сме несъгласни, то нещата в някакъв смисъл ще бъдат по-добри. Мисля си, че ако се проповядва така, както църквата го прави, (за съжаление тя е още болнава, не е стъпила здраво на краката си, за да извършва своята роля за укрепване на морала на една общност, на една държава) както и самата държава, ако има съзнание за това, че хората трябва да бъдат укрепвани в доброто, да им се дават възможности, тогава нещата ще стават все по- добри. Като разбира се трябва да има много ясен или стриктен критерий да не се нарушава закона. И който наруши закона да бъде санкциониран своевременно. Ако в България се намали процента на кражбите, ограбванията, корупцията само с 5% ние ще бъдем в ред.
- В този ред на мисли каква е според теб държавата, в която живеем?
- Държавата – това сме ние в някакъв смисъл. Нали ние я избираме, ние си избираме управниците. Ние в момента живеем, хайде така да го кажа, в държава, която започва един период на полуразпадане. Този процес започна много отдавна и – без да съм политически анализатор – като се върна с 15-на години назад мога да видя къде са корените на упадъка на държавата. Това, което в момента това правителство се опитва да направи, е да възстанови здравата част на държавния организъм, като започне по някакъв начин да изчиства тумурните образувания, които са много сериозни.
Проблемът е в това, че ако това правителство не съумее да изреже част от тези тумори, т. е. да покаже кои са виновните, да го докаже и да ги вкара в затвора или мястото, където те трябва да бъдат – ако това правителство не го направи, това означава, че песимизмът на народа ще се увеличи още повече, защото вотът на доверие, който беше даден на ГЕРБ, не беше никак малък. Народът очакваше и очаква все още и вижда в това правителство и в тази власт нещо, което най-после да може да го изведе на относително здрава почва.
- Но нещата не се движат толкова бързо, колкото на хората им се иска...
- Батакът е много голям и явно трябва много сериозно да се пипа, съпротивата от хората, които са корумпирани, които са свързани с корупцията, е много голяма и това явно не е никак лесен процес. Факт е, че не знаем какво реално и кой реално, зад какво е стоял и как са корумпирани нещата в страната, а сме подвеждани от разни жълти, клюкарски акции и нямаме реална представа всъщност докъде и колко дълбоко е проядена държавата, колко е съсипана и така нататък. Ако това правителство може да покаже докъде и как е стигнал този рак и тези метаморфози и започне да ги лекува, да ги маха постепенно, народът ще даде всичко само и само това да се случи.
- Т.е. оптимист си?
- За съжаление не съм много оптимистично настроен. Явна туморът е много голям, но пък от друга страна си казвам, че те имат възможността да се поучат, защото само глупакът се учи от собствените си грешки – ако те се учат сега от собствените си грешки, те ще бъдат наистина глупаци. Те трябва да видят грешките на правителството на Иван Костов, което дойде със същия набор от желания, от призиви, от воля за промяна, но на практика нито един човек не беше вкаран в затвора, нито един човек не получи заслуженото за това, че е извършил престъпления в страната, каквито се казваше и се пишеше, че има. Това свали политическото доверие от Иван Костов и той до ден днешен не може да си го възстанови така, както беше – спомням си – в началото на 97-ма година. Ако това правителство повтори същото, което направи Иван Костов, то ще срине също политическото доверие към себе си и тогава зловещата глупост на социалистите “Избираш Бойко Борисов – получаваш Иван Костов” ще се превърне в една абсолютна истина, защото ако и Бойко Борисов постъпи по същия начин и не накаже тези, които са виновни за състоянието, в което е държавата, той ще се превърне наистина в Иван Костов и ще му падне политическото доверие. Те не са си мислили това, те не са искали да ни кажат като послание това в този тъп предизборен клип, но в края на краищата нещата ще опрат точно до това.
Аз си мисля, че това правителство – все ми се иска да бъда оптимист – това правителство има воля да изчисти нещата, не е прекалено интелектуално, тъй като интелектуалците не могат да се справят с подобни ситуации, то е на пръв поглед, грубовато и простовато е като излъчване, но само такъв тип правителство би могло да направи крачка назад, за да изчисти Авгиевите обори на случилото се в България и после вече да се тръгне към една социалдемокрация каквато най би отивала на България, според мен, тъй като България винаги е била в блатото на левите убеждения и най-качествения, според мен, строй би бил социалната демкрация, т. е политическа система при социалдемократическа политическа партия, но това е мое мнение, пък аз не съм сигурен, че то е правилно.
- А на какво отдаваш песимизма в нашето общество?
- Човек става песимист, когато бързо се разочарова. Ако веднъж той е хранил надежди за едно нещо и след това се случва, че това нещо не се осъществява, втори път, трети път, тогава и когато това разочование стане характерно за неговия живот, той започва да става краен песимист. Има една поговорка в нашия край – казваме, че когато човек го ухапе змия, той се пази и от гущер. Тази поговорка много добре изразява състоянието на голяма част от народа ни, който вече не вярва в нищо. Той е обезверен, защото е лъган, лъган, лъган и той по принуда вече е станал песимист, въпреки че, за да оцелее, за да живее в своя семеен бит, той трябва в някакъв смисъл да е оптимист, не може да бъде непрекъснато отчаян, защото отчаянието води до крайна разруха. Мисля си, че това е общия знаменател за хората в България - да са песимистично настроени, защото са били много лъгани в годините, във вековете ако щеш. Друго нещо, което е много характерно за българина, което е в манталитета му, е, че той е много голям индивидуалист, краен, не вярва почти на никого, дори понякога на себе си не вярва, а само върви по инстинкт напред. Липсата на достатъчно култура и образование, за съжаление особено през последните десетина – петнайсет години, когато нивото на образованието падна драстично, превръща хората в една маса, която не се интересува много-много от духовни, от стойностни неща, от трайни неща, а от едно хедонистично битие, когато на мига се отдава на разгул, на чалга, на ядене, на пиене и вследствие на това на всички простотии, свързани с подобен начин на живот. Не се интересуват от нещата, които могат да развият и семейството на отделния човек, и държавата. Това, според мен, е следствие на липсата на визия. Ние нямаме визия какви искаме да бъдем, ние действаме по инстинкт – всеки самостоятелно, индивидуално и в някакъв смисъл се търпим да не вършим крайни глупости. Слава Богу отколешната толерантност на българина ни крепи да не проливаме сериозно кръв.
