Нищо ново: и тази партида властници и политици се възкачиха кой както може на Олимп и изведнъж се „превърнаха“ в богове. Нищо ново, но все така неприятно. И суматоха завладя страната. Социолози и политилози я наричат криза и поглеждат хитро в камерите и микрофоните – жътва е.
Няма по-голям познавач на суматохата от Радичков. Та той е написал: „Човек не всякога е там, където е капата му. А при суматохата изобщо не може да се разбере под коя капа какво има.“
Може ли някой да каже днес под коя партийна капа лъв, заек или черна мамба се спотайва? Мъдрец или глупак? Патриот или подлец?
Какво ви става бе, хора? Съдбата ви даде шанс да направите нещо добро за страната и нейните граждани, а вие се превърнахте в надменни и самовлюбени особи за нула време. Никакви съпротивителни сили срещу съблазните ли нямате?
Служебният кабинет, например, направи доста полезни неща и има висок рейтинг. Заслужено, но и не толкова учудващо и трудно на фона на безобразията на Борисовото управление. Всички знаехме, че по времето на сикаджията-премиер се крадеше като за световно. Служебният кабинет го каза официално. Добре. Безобразията в ББР дразнеха ужасно, а служебните министри доказаха, че всички слухове са верни. Знаехме, че от строителството на магистрали и пътища се краде ужасно много – това вече го има в цифри.
И се понесоха служебни министри и премиер на пухкавия розов облак на народното одобрение и любов. Без да се замислят, че много лесно може да премине в буря и градушка. Не сте Колумб обаче.
На 5 декември 2015 г. във Фрог нюз публикувахме статията: „ПОЗОР! Тунелът край Кресна 14 пъти по-скъп от шампиона Лердал“. И сме се обосновали с официални данни:
Лердалски тунел, Норвегия: 24,5 км - 120 млн евро - 1 км. = 4 898 млн евро.
Кресненско дефиле, България: 2 км - 125 млн евро. - 1 км = 67,5 млн евро.
Близо 14 пъти по-скъпо от тунела в Норвегия.
Тогавашният регионален министър Лиляна Павлова нарече информацията "некоректна". После се запиля по други престижни постове - та до днес. В други статии сравнихме цените на строителство у нас (със съдействието на водещи експерти) и по света и стана още по-неприятно, защото се видя, че стотици милиони и милиарди липсват. Шест години по-късно вече министри говорят за това, което е добре. Но недостатъчно.
Затова пък министър Кирил Петков е спряган усилено за централна фигура в нов политически проект. Заедно с негови колеги от същия кабинет. Логично на фона на суматохата на политическия терен. Странното е, че „новите спасители“ много бързо заживяха с чувството, че Съдбата ги е потупала приятелски по рамото и успехът им е гарантиран. Не знам дали си дават сметка обаче каква съпротива се надига срещу тях и каква добре обучена и въоръжена армия ще ги удари. Словесните атаки на неколцина представители на ИТН, ДПС и ГЕРБ са само лек дъждец по сравнение със задаващото се цунами.
Не от вчера се носят слухове за обвързаността на здравния министър със силна лига у нас. В регионалното министерство се назначават хора със съмнителна репутация. В енергетиката не се случва нищо от очакванията. Витаят слухове и около служебния премиер и назначен от него близък човек, който има влияние върху него…
Слухове вярно, но те носят негативи и съмнения, които рефлектират върху патрона на правителството – президентът Румен Радев. Кабинетът и министрите се ползват от високото доверие към държавния глава, но май не усещат, че техни действия и решения понякога подкопават това доверие.
Говоря за пагубното влияние на властта върху хора, които имат слаби съпротивителни сили срещу нейните съблазни. Тя ги прелъстява, обладава, а после… Но те са велики, нали? – както вече споменах.
Понеже вероятно няма да ми повярват и ще ме подминат като експрес селска гара, ще се позова на лорд Дейвид Оуен, който е бил външен министър на Великобритания, един от основателите на Социал-демократическата партия. Лекар по образование. Написал е книгата за властта като болест – „In Sickness and in Power: Illness in Heads of Government During the Last 100 Years“.
Ето какво пише Оуен: Тони Блеър, министър -председател на Великобритания през 1997-2007 г. - А.Г., през годините си на власт, разви синдром на хипертрофирана гордост. В много случаи правителствените лидери страдат от сериозни заболявания. Най -известният от тях е президентът Удроу Уилсън, който ръководеше САЩ през 1913-1921 г. - А.Г., който се разболя толкова сериозно, че загуби способността си да управлява държавата. Нарича се „опиянение с власт“. Този израз е измислен от философа Бертран Ръсел. Ако стане очевидно, че човек на власт е започнал да страда от подобни разстройства, тогава психиатрите трябва да се погрижат. Тук трябва да се вземат предвид чисто медицински проблеми. Синдромът на хипертрофираната гордост влияе осезателно на взимането на решения. Поразените политици рядко се консултират с други хора, защото са сигурни, че вече знаят отговорите на всички въпроси. Те се ценят изключително високо и напълно нереално и често губят представа за детайлите. Затова често казват: „Оставете ме на мира с тези въпроси, омръзна ми от тези подробности - вече разбирам всичко перфектно!“ Такива хора се заобикалят със сервилни съветници, които правят само това, което казват на шефа си. Те не са способни разумно да реагират на обективна критика. За премиерите, които имат подобни проблеми, другите членове на кабинета не означават нищо. Такива правителствени ръководители са склонни да игнорират законодателите. Те придобиват почти месиански възглед за света, вярвайки, че знаят правилните отговори на всички въпроси.
Знам, драги български политици и управници, че вие сте изключение в световната история. Вас такива болести не ви ловят и вие наистина знаете всичко, защото сте гениални, а хората ви се възхищават.
Точно в това е проблемът. Золумите на Борисов са още пред очите ни, а вие вече се оглеждате в огледалото му. Недооценява се и продуктът на системата Иван Гешев, провъзгласил се за „инструмент на Господ“. Възприемате създадените от вас партии и постовете във властта, дори когато е служебно-временна като даденост за даденост.
Смешни са опитите ви да изглеждате загрижени за нацията и държавата. Загрижени сте за себе си и собственото си величие.
Режисьорът Теди Москов го е описал поетично кратко: Гледам новините и някак ласкаво започвам да псувам на сръбски, защото българският вече не обхваща обема на ситуацията.
Започнах с Радичков, ще завърша пак с него: „Оттогава съм забелязал, че когато човек не разбира от дума, трябва да го удариш по главата, за да разбере!“ ("Ние, врабчетата")
Считайте се за ударени…
Огнян Стефанов
