Преди години четох статия, в която съвсем сериозно се твърдеше, че в праисторическите времена именно клюките, слуховете, интригите и сплетните са били в основата на пещерния „социален“ живот.
В началото на човешкото ни време който е знаел „какво става“ или е измислял „какво става“, който е изпреварвал другите по съчиняване на сюжети и ситуации, е владеел положението.
Много се забавлявах тогава, даже се сетих за блажените детски години, когато, свит до баба на пейката пред къщата ни, слушах от нея и от комшийките за международното, личностното, любовното, имотното, здравословното и всякакво друго положение на селския народ.
Зададеше ли се някой по улицата, баба и нейните скъпи другарки по клюки млъкваха, поздравяваха го, а после го одумваха до девето коляно.
Да не си мислите, че съм се възмущавал или възнегодувал тогава? Няма такава работа. Слушах с уголемени уши и попивах всичко, докато накрая, замаян от „сладостта“ на наученото, заспивах в полата на баба.
Какво било в горния край на селото, какво било в долния край, коя с кого, кой на кого – и все такива благини наистина ме уморяваха и заспивах, обогатен и информиран.
Това хубаво, но кой да предполага, кой да ми каже, че днес нашият политически и парламентарен живот досущ ще заприлича на селска пейка, но в нейния гротесков и извратен вариант. Кой да ми каже, че политиката в милата ни татковина - с небе като от коприна- ще се превърне в жълт вестник, и то не само в жълт, ами в изцапан с жълто вестник?
Кой кого напазарувал, кой кого искал да отцепи (извинете за израза с преносно значение), на кого му посетили офиса и му показвали изкусителни бележки, кой от кого преписвал, кой какво двойно и тройно гражданство имал, кой се предлагал за министър или на него му предлагали, кой кого иска да убие и кога застрашеният научава за пагубните намерения.
Радев, Борисов, Митева, Петков, Василев, Трифонов, хаджи Тошко Йорданов, Христо Иванов, Дончева, Нинова, Атанасов и още други знайни и незнайни имена ми се въртят в главата и не спират. Издигат се тези имена във въздуха, скупчват се на облак, а после се разпръскват и изчезват.
Клюки, обвинения, схеми, сплетни, коварство и любов...
И защото баба я няма и не мога да заспя в скута ѝ, и защото ѝ опускам конците на тази водевилна вечеринка, заспивам, както съм се излегнал във фотьойла. И като герой на Хемингуей спя и сънувам лъвове.
Ще ми се да сънувам лъвове, но сънувам мишоци, мишки, мишлета и опашките на такива същества.
Дали пък още не сме по пещерите?
Николай Милчев, Фейсбук
