Станислав Стратиев днес щеше да чукне 80. И щеше да каже някакви неща, които да направят лошо впечатление на полиците. Няма яснота дали някой от населението щеше да го чуе, защото близо 90 на сто от населението миналата година не е купило нито една книжка. Защо му е – то знае всичко. Или нищо. Като политиците, които си избира.
Няма да изброяваме тук биографични данни на Стратиев, нито кой е и какво е написал – поровете се малко ако ви интересува. Поне това направете. Защото нямаме много като него. Май въобще нямаме. Днес хвалят едни творци, дето ги издават и издигат до пиедестала на класици, защото се подвизават в някакви кръгчета по интереси, което ги прави неинтересни и скучни, но обилно издавани и интервюирани. Стратиев и за тях щеше да каже, но го няма. Това ги прави свободни да се чувстват на върха на славата.
Ние обаче все пак предпочитаме Станислав Стратиев. Може да е старомодно на фона на творческите напъни в парламента и в обраслата културна нива, но държим на своето, Прочетете следващите редове и ще разберете защо.
СВОБОДАТА САНЧО
Когато ставаше дума за свобода, доскоро правехме следните асоциации:
Свободен наем.
Свободен баланс върху тел.
Свободно падащо тяло.
Ринг свободен.
Жени със свободно поведение.
Свободна Европа.
Свободни валенции.
Свободна длъжност.
Свободна стая.
Свободно съчинение.
Нелсън Мандела.
И странно, никой не се сещаше за себе си.
Онова „Свобода или смърт“, извезано върху зелените хайдушки знамена, се възприемаше като тривиално словосъчетание, нещо като „Good morning“ върху пешкирите.
По някакво негласно споразумение не говорехме за свобода. Не толкова от страх, колкото от срам.
За нас свободата беше химера.
Пиша „химера“, но тази дума означава най-малко две неща хубави, но празна мечта, неосъществимо желание и митическо чудовище с три глави, лъвска, козя и змийска, които бълват огън. Който се доближи до тях, умира.
И не мога да схвана каква химера беше за нас свободата.
Мечта или чудовище.
Нещата са на път да се променят. Казват, че вече сме свободни.
Точно тук е и сложното. Какво ще правим с тази проклета свобода.
Защото, както казва един сръбски сатирик, свободният човек мисли каквото иска, и яде каквото има.
А ние винаги сме предпочитали обратното.
Да ядем каквото искаме и да мислим каквото има.
Мръсното е, че никой не те пита. Освобождава те и толкоз. Какво тук значи някаква си личност.
Общо взето, ние сме най-освобождаваният народ в света.
И всичките ни генетични увреждания идват оттам.
Мине-не мине и току някой те освободи.
И трябва да му вдигаш паметник.
Или ти измисли азбука.
Карл Пети говори на немски даже с конете си, а той вземе, та ти измисли азбука.
Абе, кой те бие през пръстите — лошо ли щеше да ни бъде Карл Пети да говори и с нас на немски.
Сега, като говорим български — какво? И конете не ни разбират.
Или ти напише история.
Е за какво ти е тази история?
За какво ти е това Възраждане?
Ако не бяхме се възраждали толкова, сега можехме да бъдем провинция Баден-Вюртемберг.
И да взимаме по осем хиляди марки на месец.
А не да сме свободни.
И за какво му беше на Македонски тази свобода — да мете канцелариите, гонен от суровия глас на бездушния писар.
А нас ни съкращават и от канцелариите.
Прав е Вазов — по-добре всички да бяхме умрели при Гредетин.
