Булат Окуджава има песен за синия балон, който все лети, лети… Лети, защото е напълнен с хелий и се носи из простора. Българската журналистика също. Лети, лети на хиляди километри и се прави на сериозна. С глас на Левитан от обявяването на нападението на Германия на СССР иначе хрисим четец на новини ни отваря очите: Ах, каква трагедия стана на 11 септември 2001 г.!
Ето тук, драги зрители, бяха кулите-близнаци, които бяха… Колегите от телевизията пускат за фон кадри от онзи трагичен ден.
Разбирате ли? Изпратени са екипи в Ню Йорк, които да предават оттам какво се случва в годишнината от терористичната атака. И те предават, сякаш са на бойното поле, стъпили на луната, достигнали с подводен апарат Марианската падина или нещо много по-страшно. Гледат в камерата и с натежал глас изричат убийствени… клишета.
А защо не отидохте, балончета с хелий в Кабул, да откриете някой от водачите на талибаните и да го попитате какво е за тях 11 септември? Нали те подкрепяха Бен Ладен, който пък пое отговорността за атентатите в САЩ?
Не ви видяхме, балончета сладки и в Ирак, да ни покажете какво остана от държавата след войната срещу Саддам, започнала след 11 септември?
Но можехте ли да не биете толкова път и да отидете в български села и да попитате хората там какво знаят за кулите-близнаци, за тероризма въобще. Ще ви покажат с ръка цялото село и може би ще схванете, че тероризмът, властовият, е минал оттам и продължава да минава. Въобще от години българите имаме огромен проблем - държавният тероризъм. Но за него балончетата не правят репортажи.
Едно българско село след "грижите" на държавния тероризъм...
За балончетата е най-добре да пърхат във въздуха в центъра на Ню Йорк, откъдето да предават на живо, загрижени за световния мир, световния тероризъм, въобще за света.
След хелиевите репортажи на журналистическите хвърчащи нещо си, на нас зрителите, ще ни предложат турски сериали и шоута за олигофрени. Такава е схемата.
Журналистическите балончета ще продължат да се реят, а хората с хелия ще се забавляват с тях от сянката на задкулисието.
Прав е Окуджава:
Момиченце плаче: Балонът е полетял.
Утешават го, а балонът лети.
Девойка плаче: Няма жених.
Утешават я, а балонът лети.
И т.н. докато всяко балонче си намери предаване и обратно, а някои дори и жених с чекмедже с пачки.
Такива работи, драги балончета, балони и стратостати. Измервайте въздуха и се надувайте, какви журналисти сте.
А ние…, ние ще държим в ръка карфица.
Емил Азар
