Ива Митева – в началото ми беше симпатична, даже много. Млада, усмихваща се, с това сгрешено „Р“ и с биографията си на чиновник от Народното събрание, който като в приказка се е качил на стола на първия човек в държавата. Нещо като Пепеляшка.
Имаше много умилителност в началните ѝ изяви – в обличането, в непохватността и неудобството пред охраната, когато се появеше на публични места. Даже имах чувството, че депутатите и парламентарните партии са избрали милата си внучка за Председател на Народното събрание. А и нали беше от нова формация – ИТН.
Сега, само няколко месеца по-късно, гледам как много, ама много ѝ се иска да продължи да танцува на бала в Народното събрание, пак да влезе там от граждански квоти, да продължи да е начело, ако може, да се показва, да дава интервюта и да е фактор.
Нищо лошо в това, разбираемо е – височината винаги е примамлива. Но защо симпатичната и русичка госпожа Ива Митева не успява да се отдели от отровната политическа атмосфера на клюкарстване, на интригантстване, на „този рекъл – оня казал“, на прехвърляне на отговорности и битовизми. Защо още я владеят параграфите, сроковете и папките, правилниците с техните буквализми, характерни за Чиновника, а не за Лидера?
Може и да бъркам, но госпожа Ива Митева все още ми прилича на явяваща се на конкурс за висок пост, на кандидат за работа, а не на визионер и първи човек в държавата.
Вярно, млада е, младостта играе в русите ѝ коси, но почва да ѝ личи, че суетата – любимият порок на политиците, я завладява и опива.
Не иска охрана от НСО, но иска „охрана“ и любов от Суверена. Иска признание, което идва след дълги години на воля, труд, талант и харизма в политиката – неща, различни от кламерни усмивки и френско Р.
А и хората, които я лансираха и качиха на върха, много бързо я вкараха в шоуто на собствения си цирк.
Николай Милчев
