“Надявам се, че хората ме възприемат като актьор. Никога не съм искал да бъда филмова звезда”, казва неповторимият Ал Пачино, който днес става на 70 години.
През цялата си кариера един от най-големите актьори във филмовата ни история, превърнал се в икона за американското кино - Ал Пачино се раздвоява между любовта си към сцената и екрана. Макар, че се възприема предимно като театрален актьор, филмите са тези, които го прославят по целия свят. Кариерата му обхваща пет десетилетия и над тридесет филма.
Ал (Алфредо) Пачино е роден на 25 април 1940 г. в Ню Йорк в семейството на Салваторе и Роуз Пачино. Родителите му се развеждат, когато Ал е на две години и заедно с майка си се преместват в по-беден район, недалеч от Бронкс. Малкият Алфредо расте под строгия поглед на баба си, която е толкова загрижена, че дори не го пуска да излиза и да си играе с другите деца, докато не става на 7 години. Единственото забавление на детето по това време са редките посещения на някой филм. И Алфредо започва да се развлича, като имитира сцени от гледаните филми и се опитва да ги изиграе пред близките си.
През повечето време малкият Ал живее в свой измислен свят, фантазира, измисля си несъществуващи приятели и това несъмнено поставя началото на актьорските му заложби. Фантазиите и измислиците на малкия Ал продължават и в училище, където разказва на приятелите си украсени или напълно измислени истории от детството си. Скоро учителите забелязват способностите му и му възлагат да чете на глас откъси от Библията по време на църковните служби и го насочват го към училищния театър.
Ал Пачино в една от първите си роли в киното
На 14 години Пачино гледа постановка на „Чайка" на Чехов и е толкова впечатлен от видяното, че решава да учи в театрално училище. За съжаление, успехът му по това време не е от най-добрите и затова на 17 години не му остава друго освен да зареже училището. Няколко години бъдещият актьор сменя една работа с друга, включително работи като театрален разпоредител и строителен надзирател. Пачино, обаче има други мечти и съвсем скоро се записва в студиото на Хърбърт Бъргоф, където изучава драма и изкуства. Участва в театралната постановка "Hello Out There", режисирана от неговия наставник и приятел Чарлс Лоутън. В средата на 60-те работи в “Cafe La Mama” и в “The Living Theatre”, където изпълнява редица второстепенни роли. Ал Пачино се записва да учи в прочутото "Актърс студио" на Лий Страсбърг, където усвоява тайните на актьорското майсторство. В края на 60-те години работи в театъра на "Чарлс" в Бостън, където се появява в редица постановки като "America Hurrah" и "Awake and Sing" (и двете през 1967). През 1968 г. се връща в Ню Йорк и участва в пиесата "The Indian Wants the Bronx", за която печели наградата на театралната гилдия за най-добър актьор. След това Пачино покорява и Бродуей с ролята си в спектакъла „Does the Tiger Wear a Necktie?" и получава престижната театрална награда „Тони".
Следва нова награда този път за второстепенна роля за участието му в "Does a Tiger Wear a Necktie?" (1969). През същата година сдружението на столичните драматични критици го обявява за най-обещаващия млад актьор. След като завладява сцената, Пачино решава да опита и в киното. Прави дебюта си през 1969 във филма "Me, Natalie". Малко след това получава и първата си главна роля (на наркоман) в "Panic in Needle Park" (1971) на Джери Шацбърг.Режисьорът Франсис Форд Копола е толкова впечатлен от изпълнението му, че решава да го вземе за ролята на Майкъл Корлеоне в “Кръстникът” (The Godfather) 1972.
Сега изглежда невероятно, но по онова време никой не мисли Ал Пачино за един от най-талантливите актьори и продуцентите с всички сили се опитват да заставят Копола да уволни Пачино от снимките на „Кръстникът”. Всеки път, след като гледали заснетия за деня материал, те постоянно задавали на режисьора един и същи въпрос: „Кога най-накрая той ще започне да ИГРАЕ?". Едва когато видели сцената, в която Майкъл Корлеоне убива полицейския комисар, те осъзнали гениалната режисьорска прозорливост на Копола.“Аз наистина съм наследник на мафията. Моят дядо Джерарди идва от градчето Корлеоне в Сицилия. Затова много исках ролята на Майкъл Корлеоне в „Кръстникът“’, разказва самия Ал Пачино. “И никой не вярваше в мен освен режисьора Франсис Форд Копола. А като излезе филмът, всички ме поздравяваха”.
По повод участието на Ал Пачино в “Кръстникът”, американският критик Ленард Малтин справедливо отбелязва, че дори и да не беше изиграл нищо повече, само с тази роля Пачино напълно заслужено би останал завинаги в историята на киното.
Филмът наистина е приет с възторг, а Пачино получава първата си номинация за "Оскар" за поддържащ актьор. Две години по-късно повтаря успеха си с ролята на вече зрелия Майкъл Корлеоне в продължението "Кръстникът 2" (1974).
За следващите си проекти Пачино сътрудничи на режисьора Сидни Лъмет и резултатът е все така впечатляващ - още две номинации за "Оскар" за ролите на неподкупно ченге в "Серпико" ("Serpico", 1973) и на бисексуален банков крадец в "Кучешки следобед" ("Dog Day Afternoon", 1975 ). И двата филма са изключително добре приети, заради оригиналната интерпретация на актуалната тема за престъпността, а Пачино се доказва като актьор с разностранен талант. Следва ролята му на адвокат в "И справедливост за всички" ("And Justice For All", 1979 ), която му носи четвърта номинация за академична награда "Оскар".
Ал Пачино в кадър от "Жега", реж. Майкъл Ман
Във филма на Брайън Де Палма “Белязания” ("Scarface" (1983)) Пачино е скандалният кубински наркобарон Тони Монтана, а негови партньори са Мишел Пфайфър и Робърт Лоджия. След този филм големият актьор отсъства цели 4 години от екрана. През 1989 се завръща със страстния трилър "Море от любов" ("Sea of Love") с Елън Бъркин. По-късно същата година дебютира като режисьор на филма "Local Stigmatic" (1989). Седем години по-късно втория му опит в режисурата "Looking for Richard" е оценен високо от критиката. Филмът, сниман на границата на документалното и художественото кино, позволява на зрителите да погледнат в актьорската лаборатория на Пачино, да видят как се раждат неговите роли.
90-те години са много продуктивни за Пачино. Той участва в редица големи продукции, изпълнявайки най-разнообразни роли. През 1990 например печели още една номинация за "Оскар" в раздела за второстепенна роля във филма на Уорън Бийти "Dick Tracy" и за трети път е Майкъл Корлеоне в "Кръстникът 3".
Ал Пачино в кадър от "Венецианският търговец", реж. Майкал Радфорд
След толкова много номинации най-накрая Пачино получава първия си "Оскар" за най-добър актьор за ролята на слепия ветеран във филма на Мартин Брест "Усещане за жена" ("Scent of a Woman", 1992), като в същото време пак е предложен за статуетката за поддържащата си роля в "Glengarry Glen Ross". През 1993 отново работи под режисурата на Брайън Де Палма във филма "Пътят на Карлито" ("Carlito's Way"). През 1995 в тандем с Робърт де Ниро участва в абсолютния екшън хит на Майкъл Ман "Жега" ("Heat"). През последните години Ал Пачино не спира да работи на театралната сцена, а сред кино ролите му по-известни са тези във „Всяка една неделя” (1999), „Фермата” (2003), „Симон” (2002), „Опасно безсъние” (2002), "Венецианският търговец" ( 2004), "88 минути" (2007) и "Righteous Kill" ( 2008)".
Ал Пачино в кадър от "88 минути", реж. Джон Авнет
Независимо от световната си популярност, актьорът не страда от "звездна болест" и е известен с алергията си към звездния блясък и славата, която според него е неестествен феномен. В интервютата си Пачино предпочита да не говори за лични теми. Ал Пачино никога не се е женил, въпреки няколкото дълготрайни връзки с актрисите Джил Клейбърг, Марти Келър, Даян Кийтън и Бевърли д'Анжело. През 1989 от връзката му с преподавателката по актьорство Джан Терънт се ражда дъщеря му Джули Мари. Пачино живее в скромен апартамент в Ню Йорк. От последната си, вече бивша приятелка актрисата Бевърли Д'Анджело, с която се запознава през 1997 година, има две деца - близнаците Антон и Оливия (родени 2001 г.). През януари, същата година, Пачино бе удостоен със “Златен глобус” за цялостната си кариера.
“Животът е пътуване с влак”, обича да казва Ал Пачино. “Пътуваш през един дълъг тунел, без да знаеш къде води той. След това, някъде към 50-те, влакът излиза от тунела на светло и в далечината виждаш голяма планина — крайната цел на пътуването. Аз вече зърнах планината. Това е едно ужасно усещане, което смразява кръвта”. В публикацията са използвани информация и снимки от www.imdb.com и от www.wikipedia.com
