Живеем в общество, което 12 г. е подложено на напрежение. Едва сега разбираме колко обругавани, крадени и лъгани сме били. Ставаме вечно мрънкащи, недоволни и дълбоко нещастни хора. Надявахме се, че влизайки в ЕС, ще се доближим до стандарта на живот на европейците. У нас няма как да се случи при корупцията, в която живеем. Ситуацията у нас не може да се промени от раз - отново трябва да положим много усилия, да се натоварим с надежди. Но сме много изхабени. Обществото е обезверено. А за това хапче няма.
Това заяви в интервю за ФрогНюз психиатърът д-р Цветеслава Гълъбова.
Ето и цялото интервю:
Д-р Гълъбова, инфлацията е факт в световен мащаб, а вече в няколко държави се появиха изследвания, че поскъпването на живота има пряко отношение към ръста в тревожността у хората. Каква е ситуацията в България?
И у нас това се отразява по очаквания начин. Засилват се страховете у хората, че няма да се справят със случващото се. Виждаме едно главоломно покачване на цените на стоки и услуги и това определено притеснява хората. Цената на тока притеснява хората. Да, битовите потребители още не го усещат, защото са на регулирания пазар. Но всичко, което те потребяват, се произвежда с ток от свободния пазар. Тези растящи цени, които наистина сякаш се увеличават всяка седмица, плашат хората.
Предстои зима, която според метеоролозите ще бъде сериозна. В ситуацията с пандемията има неясноти и проблеми. Предстоят поредни избори и съвсем естествено е тази изключително усложнена обществена, икономическа и политическа обстановка да доведе до повишаване на тревожността у хората.
Засилват се техните страхове, които са съвсем рационални и основателни. Хората си задават въпросите как ще се справят и дали ще се справят.
Как биха могли да помогнат специалистите в такъв случай?
С моите професионални възможности не мога да им бъда кой знае колко полезна. Тези страхове наистина са основателни. Говорим, при по-изразените случаи предписваме медикаменти. Но за съжаление причината си остава.
Тревожността е нещо нормално като човешка реакция. Но когато се повиши, води до панически разстройства, тревожно-депресивни, депресии. Това са състояния, възникнали на реална основа. С медикаментите можем да намалим тревожността, да подобрим настроението и съня. Но това е докато пациентите приемат тези медикаменти.
Получава се нещо като одеяло при пожар. Одеялото потушава пожара, но жаравата продължава да тлее отдолу. Като махнем одеялото, жаравата се разгаря отново. Насочвам хората към психотерапевти и психолози, но пак казвам - лечението на тези състояния, породени от реални проблеми, е много трудно, докато те не се отстранят.
А те не са във властта на човека. Обществено-икономическата ситуация не зависи от отделния човек.
Очаквате ли, че при евентуално нормализиране на политическата обстановка в страната след изборите тези тревоги у хората биха намалели?
Тревожните разстройства се обуславят от много фактори. Проблемите, за които говорим, са едни от тях. Те зависят от природата на човека. Проблемът обаче е, че и най-силният човек не е силен до безкрай. Да, има хора с големи психически ресурси, които се справят, имат богати компенсаторни механизми. Но колкото и да е богат този ресурс, той не е безкраен. Когато се изчерпи, такава симптоматика се появява.
Проблемите, породени от обществено-икономическата и политическата ситуация у нас се редуцират, естествено е, че тази компонента от генезиса на тревожните разстройства може би ще доведе до тяхното намаляване. Но то няма да е кой знае какво.
Живеем в условия на трудности от много години. Живеем в общество, което 12 години вече е подложено на напрежение. Едва сега разбираме колко крадени сме били, колко обругавани сме били, колко лъгани сме били. И това натрупва у всички хора негативно отношение към всичко и всички. Ставаме едни вечно мрънкащи, недоволни и дълбоко нещастни хора.
Няма как да избегнем темата за бедността в България и излъганите ни надежди, че влизайки в Европейския съюз, ще се доближим поне до стандарта на живот на европейците. Не говоря за луксозни пътувания и яхти, а за приличен стандарт на живот на средностатистическите хора. Това не го постигнахме.
У нас 23% от хората живеят под прага на бедност. Тази мисъл, че сме част от Европа, виждаме около нас какво се случва - Румъния къде отиде, Сърбия, и тези надежди, които хранехме, че нещата ще се подобрят, а виждаме, че няма как да се случи при корупцията, в която живеем. Но 15 г. са ¼ от един човешки живот, което не е малко. Хората си изпратиха децата в чужбина, внуците им израснаха там.
Както се вижда, обществено-икономическата и политическата обстановка у нас няма да се промени от раз, а това ще е един бавен и труден процес. Отново се отлага във времето и трябва да се положат много усилия, да очакваме, да се натоварим с надежди. Но сме едни много изхабени хора.
Хората споделят ли точно тези тревоги?
Да. Големият процент от хората, които ме търсят, нямат истинско клинично изявено психическо заболяване. Идват с житейските си проблеми, мислите и тревогите си, които вече са толкова силни, че са довели до телесни оплаквания. Но не ги притеснява това, а мислите и тревогите за това, което се е случило, което са очаквали и което ги очаква. Хората са обезверени, което за мен е много притеснително. За това няма хапчета.
При психозите увеличение на случаите няма. Но невротичните състояния определено бележат ръст и в това отоншение огромна роля изиграха пандемията, затварянията, оставането на децата вкъщи. Хората се притесняват за себе си, развитието на децата си - какво ще помнят: маските или игрите.
Оценявате ли обаче като положителен до накъде фактът, че все повече хора търсят подкрепата на специалист? Все пак в България темата с менталното здраве е доста неглижирана.
Открай време у нас се неглижира този въпрос. Нямаме базисно разбиране, което да го определя като част от здравето на човека. Открай време сме недооценъчни към психичната болест - тя не боли, не сърби, не куцаш, не ослепяваш, не оглушаваш. Не смятаме, че това е част от здравето ни.
Като общество все още сме крайно нетолерантни към хората с психически разстройства. Говоря за психозите. Става дума за отношението към самите пациенти и хората, работещи с тях. Това личи и по лечебните заведения, в които се лекуват психично болните. Те са си някъде в периферията, изолирани, да не се виждат, да не се чува за тях. Да ги няма, ако може.
Това личи и по отношението, когато се налага тези хора да постъпят в многопрофилна болница. Има огромни трудности при приема на такива пациенти. И досега в медицинския модел, който се прилага в България, има ли човек с психично заболяване, независимо какви други заболявания има, той трябва да бъде настанен в психиатрия. А това, че тези заведения са отдалечени на километри от многопрофилните болници, че нямат ресурса да се справят с другите диагнози? Това никой не го интересува.
интервю на Джесика Вълчева
