Чумаво време. Така са казвали хората, когато преграквала църковната камбана. И на кръста – на върха горе, кацала врана.Чумаво време – кално и болно. И празният път на пълни каруци.Чумаво време – време без глас, защото плачели само капчуците.
Не, не е сън...Както вие, така и аз, на живо преживяхме керваните по италианските улици, които изнасяха трупове...По тъмно, някъде в малките часове на нощта....
От тогава мием ръце и живеем под ключ. В буркана на този живот без капак търсим бялата врана, която пропъдихме. И времето учи ни пак, как хора да бъдем! И в този абсурден театър, на къси и неми въпроси Бог простичко ни попита – Къде е сандалът на босия? Къде са нашите изгубени илюзии?
А може би отнякъде Годо ще дойде най-накрая. Ще го дочакаме. Ще ни намигне само с око и ще помаха от първото прозорче на трамвая. Ето това е. Винаги има един Годо, когото ние чакаме. Винаги върху черния плащ има една бяла точица, която гони мрака, винаги върху някоя жица се надяваме да кацне бяла врана и ние да я видим.
И ето тя долетя.
Онази надежда в бяло. Не само заради белите престилки на лекарите, не само заради белите шишенца на ваксината, която накара човечеството да отдъхне. Винаги при големи пандемии науката е спасявала хората. И те са ѝ вярвали. Сега гадаем – ама дали бялата врана е достатъчно бяла, ама дали няма да промени цвета си, ама тя винаги ли ще бъде бяла....И тръгна едно наддумване. И всеки нещо чел, и някой бил казал...Забравихме онзи, другия страх и се впуснахме да отричаме.
Да, стряскащи са цифрите на статистиката. Да, някъде дълбоко в подсъзнанието се забожда онази спасяваща игла, която се впива в нечие рамо. И този кадър го гледаме стотици пъти на ден от малкия екран не само ние. Гледа го целият свят. Дори не искам да споменавам захабената от употреба думичка ваксина. Защото виждам в нея единствено Бялата врана...И много хора заедно с мен я видяха.
Не питам вече кой е за или против, защото този въпрос е напълно излишен. Ходя с тихи стъпки, за да не прогоня тази бяла птица на надеждата, която отново ни даде възможност да бъдем човеци.
И за пръв път не мисля за себе си в тази трудна година и половина, смразена от страха, от загубата на близки и приятели. Мисля за тези, които под белите болнични скафандри, не видяха как пораснаха децата им. Но изпълниха дълга си и върнаха отново у дома нуждаещите се от кислород. Поклон за тези медици, които загубихме! Мисля за възрастните ни родители, които се наредиха на дългите опашки, за да могат да прегърнат отново внуците си, за децата край нас, които пропуснаха първите спомени от прекрачването на училищния праг.
Задаваме ли си въпроса кого и как пазим, когато почувстваме убождането. Или отново мъкнем само собствената си тегоба, че ще преминем през тази бурна и опасна река, която ни заля, и това ще ни бъде достатъчно. Едва ли. В оскъдицата на добри новини сигурно някъде се е промъкнало усещането за изпълнен човешки дълг. За зрънцето съпричастност към болката и страданието на другите. И почитта към тези, които не дочакаха да видят Бялата врана.
Пазим себе си, децата си, майките и бащите си, близките си, народа си, земята, страната си, чрез вярата в науката и в онези безстрашни странници, създатели на спасителните бели шишенца, изпробвали ги първо върху себе си!
Пазим Живота, изправен срещу страха.
Не искам да агитирам. Не искам дори да броя моите приятели, които са за или против. Аз само се моля да погледнат нагоре, за да видят Бялата врана.
А времето плахо се спира – да си завърже сандала...Протяга се сънено – там на баира и скрива във джоба си свойто махало. Иска без време да ни остави - мъдри, щастливи и волни...И дните пред нас да са бели. Целият свят ще отдъхне доволно, че най-после стрелките са спрели! За да намерим онази вълшебна пътека, която да извървим. И да опазим искрата, която преражда Човека. Без пепел, дори и без дим.
Людмила Нинова
