Поетът Кирил Кадийски се надява скоро да излезе от ада. Но не от тоя, за който ще си помислят повечето читатели. От Дантевия Ад. След като той накара Шекспир – оня с любимата на Бойко Борисов реплика за гнилата Дания – да проговори и на български, се е заел и с Данте. Великият флорентинец охотно се е съгласил този път той да изпълнява ролята на Вергилий.
Двамата си говорели само в терцини, вече били към края на своето подземно пътешествие и скоро щели, ако е рекъл Господ, отново да зърнат ярките звезди.
Пускаме по желание на Кирил Кадийски тази дузина от безсмъртните строфи във Фрог нюз, с които той иска да поздрави своя любим политик и да му обещае, че срещу кюлче(та) злато ще му обясни подробно за какво се говори в тях, ще му разкаже къде и как се (ги) мъчат такива като него и да го предпази от евентуални опити за измъкване, понеже там в подобни случаи наказанията се удвоявали. Понеже става дума за оня Ад, не за тоя тук.
Из ПЕСЕН СЕДЕМНАЙСЕТА
– Виж тоя звяр с чудовищна опашка,
ломи скали, руши стени, громи
войски и мрази тоя свят с дивашка
ненавист – взор поетът устреми
към звяра страшен и с ръка веднага
му даде знак да дойде досами
брега. И както се змия протяга,
чудовището просна се пред нас
с опашка нейде между двата бряга.
Светец в лицето – благ и сладкоглас,
и едро тяло, цялото осято
със змийски люспи – с ужас зърнах аз.
Не тяло, а туловище космато
с две тежки лапи, с копчета безброй,
лъщящи, сякаш са от чисто злато.
За малко само мръднеше ли той
и мигом всичко почваше да бляска –
ни турци, ни татари, нито кой
да е такава хубава дамаска
тъкал е; ни Арахне – в наши дни
лек паяк... Както лодката изтласка
рибарят в пясъчните плитчини
и тя е и навън, и във водата,
или сред швабски дремещи вълни
глава подава бобър над реката –
тъй звярът се е проснал по корем
опрял огромни лапи о скалата,
опашката не можем да съзрем –
сред бездната се вие с остро жило
като езика на скорпион... – Ще спрем
при нови жертви в блатото угнило –
поетът рече – ще се потресеш,
щом влезем двама в тяхното кръжило.
Преминахме край монстъра зловещ,
край каменното срутище отсреща
и спряхме; накъдето да се взреш,
едно и също – гледка най-зловеща!
Насядали по пясъчния бряг,
а там, край тях, мрачнило, смрад гореща.
Поетът им направи ясен знак
и ме напъти: – Имат ли ти вяра,
те всичко ще ти кажат. Няма как
да ти направят лошо... Виж кошмара,
разпитай, чуй ги, но не се бави!
А аз ще поговоря тук със звяра
да го възседнем... Свят ми се зави!...
и т.н.
