Честит празник на пробудените сетива, на просветлението и на будителите. С тези думи писателят Николай Милчев започва поредния си разказ, публикуван във Фейсбук. Този път той е посветен на Деня на будителите. Публикуваме го, за да му се насладите:
ЦЪРКВА И ВЪРБА
Не знам дали харесвам повече църквата или върбата пред нея.
Върбата е зелена, бледозелена, всякаква зелена, разплетена, спусната, сенчеста. И още – гълъбова, врабчова, свракова, вранова, понякога даже косова.
Върбата още е пролетна, лятна, есенна, зимна. Прохладна, напечена, нежна, тъжна и бяла. Винаги бяла.
Върбата се е навела над една чешмичка и пие с клончетата и листата си вода. По-скоро си пийва от водата. Вода от чешмата пият и децата, и възрастните, но си тръгват, а върбата си е все там, пред църквата, надвесена над чешмичката.
Църквата пък е сива, червеномедена, жълта, бляскава, златна, изгревна и залезна. Кубетата ѝ ми напомнят бухнали кълбета, а кръстовете – хурки, на които баба ми преде вълна.
Богородица сигурно също много обича да преде вълна, само че не се вижда как преде. И баба ми вече не се вижда как преде вълна.
Църквата е прохладна и дълбока, и светеща, и тиха, и песенна. Хората влизат и свалят шапка. Като си свалят шапките, те се откриват пред църквата от глава до пети.
Хората влизат и палят свещи. И свещите са цветя, които грейват и мигат, мигат с очи. Пламъчетата на свещите не светят, а като някакви бели минзухари красят въздуха. Направо мога да кажа, че и нощното, и дневното небе са слезли на земята и хората, като гледат слънцето и луната на олтара, мълчат и се надяват.
На света най-важното е да се надяваш. Ако можеш да се надяваш на небето, каквото и да е то, значи си в църквата. Ако можеш да се надяваш на земята, каквато и да е, значи си под върба.
