Топим се и измираме като мухи, само че като мухи, които могат да говорят. Ужасяващо, унизително, престъпно. Всички сме наблъскани в някакъв огромен пясъчен часовник и като микроскопични зрънца падаме и изчезваме, падаме и изчезваме.
Изчезваме, защото не живеем в двайсет и първи век, а в седемнайсети.
В краката ни – боклуци, кал и нищета. Над главите ни – дим и смрад.
А като погледнем навътре в себе си... Не е за гледане.
Болни сме – много сме болни, умираме, ама си оглозгахме болниците, само скелетите им оставихме. Закрихме ги, окрадохме ги, плячкосахме ги. Алчни до неузнаваемост люде станаха милионери от нашата смърт и от скелетите на болниците.
Без души останахме.
Умираме, ама не вярваме на науката. И на докторите не вярваме. И на очите си не вярваме. Щото гледаме едно, а то излиза друго.
Сантиметър от живота ни не остана неоглозган и неокраден.
Обаче санираме. Санирането е най-голямата метафора – отвътре гнило, отвън – боядисано.
Това е животът ни. И както се казва в една тъжна песен: „„Те пият и ядат нашата смърт. И децата им ще си изгубят ума, защото не знаят какво повече да искат“.
Като стадо подплашени овце сме – вдигне някой кривака и ние – рррр- на една страна. Вдигне друг кривака и хайде – рррр – на друга страна. И блеем, и мигаме до безпаметство.
А щастието, свободата и светлият живот все още са след хълма – още две-три години и край; още пет-шест месеца и се оправяме; само да въведем еди какво си и ще грейне слънце; само да ни приемат еди къде си и сме в рая.
И как да се случи всичко това, как, като още сме в седемнайсети век.
Николай Милчев
