Здравейте, деца на революцията! Има новина около българската демокрация: родният печат е 76-и в света по свобода на словото. Пише го черно на бяло в доклада на американската Фрийдъм хаус.
Вие преценявайте добра или лоша е тази вест. Ще ви дам жокер: на едно ниво сме с Индия. След нас са бивши от Съветския съюз и африканци. Отличник е Исландия. Представяте ли си? Пишат за вулканите на воля и не им пука. Пълна свобода.
Искам да ви кажа съвсем официално, че у нас няма политически или друг натиск върху медиите, но американците и ЦРУ не ни долюбват особено. Знам, че не ми вярвате, но попитайте президента. Скоро ще държи слово послучай 24 май и ще ви каже същото. Освен това 76-о място не е толкова лошо. Можеше да сме на 96-о или 126-о, нали?. Заедно с Беларус и Таджикистан, а ние сме в „златната среда”. Което означава, че има завоевания, има и пропуски, но оптимизма е повечко. Това не е малко.
И понеже съм сигурен, че ви е писнало от общи лафове, ще се опитам да илюстрирам днешното дередже на свободата в българските медии с няколко реалити примера от живота. Биг Брадър Дебили, така да се каже...
ПЪРВА КАРТИНА
Телефонът звъни. Главният редактор поглежда - непознат номер. Решава да вдигне компромисно.
Отсреща:
- Какво става, бе?! Какви са тия простотии, дето си публикувал?!
- Кой, кой се обажда?
- Абе ти луд ли си или се правиш на луд?!
Досадата е сменена от уплаха.
- Но как..., нали си в ареста...
- Е, и? Носят ми твоя вестник тази сутрин и какво да видя? Този бил свързан с мене, онзи разбойник и той... какви са тия глупости?! Май си забравил онази разходка в багажника из Витоша? Казах ти още преди, сега повтарям, запиши си го в мозъчето, че съм политическа жертва. По-ли-ти-чес-ка! Онази курва, дето е написала материала, ще я разфасовам, така й кажи! Ще я пратя на околовръстното! К’ви хора сте, бе.
- Ще говоря...
- Няма какво да говориш, а си прави сметката. Ще ми станеш само на главен редактор.
- Но общественото мнение, прокуратурата...
- Ама аз какво ти говоря, бе, човече! Това е политически натиск. Така и напиши: полицейска държава, управляващите задушават свободното слово, репресират опонентите... Аз ли да те уча?! Още в днешния брой да пуснеш статия, ясно ли е?! Хайде, че трябва да звъня и на други медии, не си само ти. И си опичай акъла, да не го опека аз!
ВТОРА КАРТИНА
Телефонът звъни. Главният редактор поглежда – познат номер. Спокоен е.
Отсреща глас:
- Как си, бейбе?
- Едва станах тази сутрин...
- Миличкият ми... Малко прекалихме с шампанското. Но хайвера беше перфектен! Доставят ми го направо от Норвегия. И сьомга носят, но ми е малко мазничка...
- И пастетчето с трюфелите ми хареса... Ще се видим ли във фитнеса?
- Естествено, дарлинг. Нека е към обед, за да хапнем октоподче на скара...
- Не ми говори за октопод, моля те...
- Добре, добре. Миличък, какво стана с онова материалче, дето говорихме онзи ден? Обеща до края на тази седмица, не че се съмнявам...Трябва мъничко да ги поударим по нослето тия, че много са се разпасали. Присвоил съм бил милиони, синовете ми така, яхтата ми онака... Сякаш утре няма да са в същото положение. Ей това най-много ме учудва, че не мислят за утре...
- Всичко ще е точно. Трябва само още една-две снимки да осигурим от детската градина, от училище - хората обичат такива неща, умиляват се...
- Няма проблем, миличък, изпрати някой при моето пиарче. Читателят преди всичко! Чу ли за Дубай?
- Не, какво за Дубай?
- Не ти ли казах снощи?... През уикенда ще пътуваме цялата тайфа. Не можеш да откажеш. За разноските няма да мислиш, казала съм ти. Приятелите са затова. Ще обсъдим и едно материалче за съботния брой. Много е хепи - хем жълтичко, хем ще сритаме задника на оная фльорца, дето си вири носа сега с новата власт... Хайде до скоро. Целувки, обичам те...
ТРЕТА КАРТИНА
Телефонът звъни. Главният редактор поглежда дисплея, усмихва озарява лицето му.
Отсреща:
- Добър ден, г-н Иванов, момент да говорите с президента...
- Разбира се, разбира се...
Кратка пауза. Леко покашляне. След това:
- Как си, как си, г-н главен редактор? Как е свободната преса?
- Здравейте, г-н президент! Благодаря за вниманието, добре съм... Знаете как е – работа, новините не чакат, трябва да сме в крак с времето и да сме обективни...
- Снощи това шампанско малко повечко ми дойде... Леко ме наболява главата...
- Не бяхте ли на масаж, г-н президент? Трябва да се щадите.
- Чака ме вето, пътуване до някакви селца, паметник ще откриваме, читалище ще посетим... Трябва да сме сред хората в тази криза. Те, милите, чакат една добра дума.
- Разбира се, г-н президент.
- Чу ли го онзи Цветанов? Гласял се за президент! Този милиционер! Използва МВР за политически репресии и за рещаване на лични проблеми. Хората не го ли виждат що за стока е?
- Виждат, няма начин...
- Хубаво, ама и вие сте виновни! Малко пишете за това! Трябва всеки ден, да четат хората. Стига сте описвали тези акции. Арестували няколко човека и вече шум до небето! А човешките права? Ами ако тези хора се окажат невинни, както предполагам, защото знам как стават тия неща...
- Рейтингът им не пада...
- Хайде сега – рейтинги! Нали знаем кой ги прави тия рейтинги. След няколко месеца същите тия социолози ще обявят и моя рейтинг, както ти е известно. Мисълта ми е, че малко пишете за полицейщината. Заострете перото, както се казва. В един отбор сме, знаеш, че каквото съм ти обещал – ще го направя. Но и ти трябва да помагаш. Организирай нещо като дискусия, повечко мнения да се чуят – знаеш кои да поканиш.
- Някакви сайтови написали...
- Стига с тия сайтове, моля те! И снощи ти казах, че мои хора са взели мерки. Малко парички, малко притискане и ще им уврат главите на тия сайтаджии. Важното е да се подкрепяме. Казах ли ти, че след парада на Гергьовден ще ходим на лов? Все свои хора, ще те чакаме. Всичко е организирано.
- Разбрах, г-н президент.
- Радвам се, радвам се... Хайде работете, че виж, американците ни пратили на 76-то място. Кой ли им чете докладите...
ЧЕТВЪРТА КАРТИНА
Телефонът звъни. Репортерът Петър Димитров поглежда морно, след което вдига вяло.
Отсреща:
- Ало, бастун, още ли спиш? Ставай, че има бачкане.
- Снощи се осмъртихме с някаква ракия куче марка, не ти е работа...
- Пали таратайката и тръгвай насам, защото шефа те чака.
- Ей, това от несеото сте голяма работа...
- Какво несео бе, човек. Звъня ти от частното, забрави ли? Несеото е за стаж и пенсия, а тука покриваме нарастващите нужди. Това журналистите сте много сбъркани...
- Трябва да се обадя на главния, поръчал ми е репортаж...
- Обадиха му се вече. Идвай, защото шефа е бесен, да не опереш ти пешкира... Звъняли му тази сутрин от някакви от меверето и прокуратурата и сега сякаш е ял гущери...
- Добре, добре...
- Абе, щях да забравя... Вярно ли те наградили задето си писал срещу корупцията?
- Това поливахме снощи...
- Направо сте си таковали мамата това журналистите... Няма да се оправи тази държава, да знаеш...
- Знам, знам...
***
Първи финал
На трибуната излизат пионери и поднасят цветя на другарите от президиума. Момче и момиче с алени връзки декламират възторжено стихове. В очите им грее оптимизъм...
Май вече не е точно така. Ще опитам пак.
Втори финал
Пред Паметника на незнайния воин държавният глава, висши военни, политици и много граждани поднесоха... В словото си президентът призова...
И това не става.
Трети финал
Може би е така: В кварталната кръчма група мъже пият от сутринта. Те не знаят, че България е на 76-о място по свобода в медиите. А и на тях им е все едно. Като няма футбол, сиренето е кофти, а пиячката скапана – какво слово, каква свобода, какви пет лева.
- Пешо, ти си наред да черпиш...
- Снощи черпих цяла вечер, - съпротивлява се Пешо.
- Вярно бе, дето те наградили. За к’во беше?
- За вулканите в Исландия...
- Да го духат!...
Огнян Стефанов
