ХОРО ОТ РЪЧЕНИЦИ
Забелязахте ли как бързо се разделихме, отново. На гласували и не. Някак лесно тази линия стана гранична бразда след като съзряхме резултатите от изборите. Естествено, когато видиш как българските емигранти в Турция под строй стигат до рекордния ръст от 180% в сравнение с предните избори, си казваш - а къде бяхте вие, нашенци заспали?
Отдавна си го мисля. Голямата част от българите са емигранти в собствената си страна. Избягали, укриващи се. Не само от вражески настроените държавни системи и структури. Говоря за съзнателно напускане на обществото и неговите порядки. За напълно категорично бягство от отговорности, задължения и правила.
Стигнахме до там, че това вътрешно емигранство дори се героизира. Хората, които отказват да бъдат част от общото, демонстративно се отцепват в своя си малък, фалшив анклав. България е разцепена, напукана длан, в която всеки може да получи своето изолирано, емигрантско парченце независимост. Патриотичната ни поетичност е грозен, самонадеян фалш. Няма нищо красиво в един народ, който се прави, че танцува хоро, докато всеки подскача в своя отделна, непохватна ръченица.
Новите управници, ако се случат, ще се захванат да оправят държавата. Системите й са разнебитени и основният ремонт сигурно ще отнеме месеци, може и години. Ще потърпим. Но неизбежната поправка на обществото ни ще е занятие за няколко поколения напред. Затова всеки ден, в който не сме я започнали, се измерва с напразно преминал живот.
