След поредната сутрин, в която ми трябват три компютъра, за да мога да работя; в която се чува: госпожо, не ми излезе мийтингът, мютни си микрофона, защото шуми; връзката ми изчезна. След поредната сутрин, в която слушам предавания и политици, които говорят за корупция, прокуратура, консенсус, но не и за това, което се случи и се случва с децата ни.
След поредната сутрин, в която се говори нискокачествен български език по водещите телевизии. След тази сутрин си мисля, че съм безполезна. Отчаяна съм и не мога повече така. Използвах мрежата в последните седмици и месеци, за да се опитам да върна децата в училище, дадох десетки интервюта, лиших се от много свободно време, за да се опитам нещо да променя. Организирах два протеста в това число. Но големите ученици вече повече от месец са пред екраните. Трета поредна година пред екраните. А аз се чувствам разбита. И мисля да се оттегля. Поне докато не дойде онзи политик, който да чуе гласа ми.
Защото въпреки заявките за промяна, която вярвам, че може да се случи, не виждам това, което е най-важното за мен. А то е - българското училище. Бях го казала, но и пак ще го повторя - ако можех да уча български език и литература в Харвард, щях да бъда щастлива. Но не мога. Защото българският език не е водещ международен език. Не мога също така да си позволя децата ми да учат допълнително лятото в Американския колеж или в частни школи.
Разчитам само на родното училище. Като много други около мен. Така че, моля, събудете ме, когато този кошмар свърши. Дотогава оставам офлайн, както вече се казва на български.
Магдалена Абаджиева
