Новите времена на Интернет и Бойко Борисов отварят поглед и към нови измерения на понятието “гражданска отговорност” в България
Пламен Асенов
Онзи ден си вървя безцелно по улицата и гледам голяма табела, на която пише “Продавам гражданска отговорност”.
Е, викам си, нещата в България предстои да се оправят скоро, щом и тази стока най-после влезе в оборота на покупко-продажбите. Нали ако я дават евтино, всички ще се нахвърлим да я купуваме. А като си купи човек такъв вид отговорност, няма да я държи затворена в къщи, все ще се накичи с нея и ще излезе на улицата да се похвали пред съседи и приятели, пред другите граждани, с новата си придобивка.
Влизам в съответния офис да приверя как стои въпросът с цената, но се оказва, че той не стои. Там всъщност продавали не самата гражданска отговорност, а само застраховка “Гражданска отговорност”, при това възможно най-евтино.
Останах леко разочарован, та забравих да попитам също дали застраховката се отнася “за” гражданската отговорност или е “срещу” нея. Защото те нали застраховките повечето ги правят срещу нещо – срещу ураган, пожар и всякакви други природни и човешки слабоумия. Така или иначе, загнезди се в мен разочарованието, задето отново се отлага възможността гражданската отговорност да стане масово потребяван продукт в България. А нужда от това определено има.
То в последните 20 години беше сравнително лесно – въртят се комунистите на власт, независимо под каква форма, и на народа му е леко. Луканов, Беров, Виденов, Симеон, Доган, Станишев, да не говорим за Първанов - те мислят най-доброто за всичко и за всички, при това по най-добрия начин. Просто няма нужда самите хора да се измъчват и да поемат тегобите на мисленето. Наистина, от 97-ма до 2001-ва тази традиция леко се прекъсна, но периодът се оказа прекалено кратък, за да успее народът масово да излезе от орбитата на щастливата си гражданска безотговорност.
Сега обаче за нас, българите, настъпват нови времена, при това не само заради широкото навлизане в живота на електронните комуникации, а и заради навлизането в живота ни на Бойко Борисов и правителството на ГЕРБ. Тези времена отварят поглед и към нови измерения на понятието “гражданска отговорност”. Ако някой се зарови дълбоко, може да каже, че нови измерения на това няма как да има, просто сега откриваме старите за първи път, но да не ровим толкова, за нас те така или иначе са си нови.
Например напоследък гражданското ми съзнание е силно смутено от дилемата дали да подкрепям премира Борисов когато твърди, че за да оцелее държавата, необходимо е ДДС да се вдигне и то ще се вдигне, или да го подкрепям, когато заявява, че то няма да се вдигне и държавата пак ще си оцелее. Ще попита някой – къде тук е новото измерение на гражданската отговорност.
Ами съвсем ясно е. До миналата година можех да се питам само дали подкрепям или не подкрепям дадено решение на Станишев. Така де, ако той някога изобщо беше уцелил решение, което да не се отхвърля изначално, а да води все пак до подобен рамисъл.....Сега е съвсем ясно, че подкрепям. Въпросът остава – какво точно подкрепям и кога, първият път, вторият път или някой друг път.
Все си мисля, че преди да се изкаже неподготвен по тази тема, премиерът Борисов трябваше да се допита до финансовия си министър. Симеон Дянков се изказа само веднъж по нея, но съвсем на място, като заяви, че ако ДДС се вдигне, той ще си подаде оставката. Това изказване вече наистина еднозначно и напълно го подкрепям. Дотолкова, че съм готов и аз да заявя публично, че ако ДДС се вдигне, ще си подам оставката.
Още по-голям проблем ми е обаче темата за създаването на двуинстанционни съд и прокуратура, които ще се занимават с делата за организираната престъпност и корупцията по високите етажи на властта. “За” и “против” такъв специализиран съд стоят много и все качествени аргументи. Например вътрешният министър Цветанов е напълно прав да твърди, че “берем плодовете на една импотентна съдебна система”. И съм сигурен, че той няма предвид само МВР като берачка на въпросните плодове, а цялото общество. Прав е също, че адвокатите на организираната престъпност и “Мултигруп” едва ли са най-добрите защитници на обществените интереси.
В същото време не без основание изглеждат и притесненията на опозицията, че някои от мерките на ГЕРБ говорят за склонност да се жертват човешки права с оправданието, че това се прави за сметка на повишена сигурност. Всеизвестно е, че такъв филм няма и всяко посягане върху гражданските права всъщност е удар по сигурността. Трудно е да се разбере наистина и как законът ще разграничи подлежащите на специален от подлежащите на обикновен съд престъпници. А още повече – как ще тълкуват закона онези, които са призвани да го изпълняват.
Правилно се досещате, че в случая въпросът “кой ще ни пази от пазачите” е просто вариация на библейското питане “кой ще съди съдиите”. Министър Цветанов изрази увереност, че в специализираните съдилища няма да има оцапани /по израза на Бойко Борисов/ съдии и прокурори, защото те ще бъдат предлагани лично от министъра на правосъдието и съгласувани с ВСС, а освен това “преди да се направи предложението, ще се извърши съответната проверка”.
Някои изтълкуваха това като лошо, защото независимата съдебна власт, или поне част от нея, ще се окаже директно подчинена на изпълнителната власт. Да, това може би не е добре, но пък както стоят нещата в България, може и да е добре. Мен лично обаче повече ме притеснява фактът дали няма да се окаже, че през ВСС Красьор Черния ще продължи да кадрува и в новите структури. А вече изразът, че предложенията първо ще минават през “съответната проверка” направо ме втрещява, защото веднага си представям как майсторите от специалните служби получават първата дума при кадруването. От друга страна, след като службите казват кой става за министър или шеф на агенция, както призна преди време премиерът, защо да не казват и за съдиите? А защо не и за клоуните в цирка?
На това място виждам как някои критици вече са готови да ме разкритикуват, че навлизам в странични детайли, а се отдалечавам от основната си тема – за гражданската отговорност. Но не са прави. В случая аз реализирам точно гражданската си отговорност като питам и изразявам притеснения, без да взимам страна и да се произнасям категорично по конкретния специализиран въпрос за извънредните съдилища.
А именно това е граждански отговорно поведение, защото когато няма достатъчно информация и не е компетентен по дадена тема, най-добре е гражданинът да си мълчи. Да не участва в дискусии по телевизията за ползите и вредите от екологичните катастрофи. Да не гласува в референдуми за или против АЕЦ “Белене”. Да не ходи на избори даже, ако не познава поне по име онзи, за когото ще гласува и ако не е чул поне първа точка от неговата програма за управление. Обратното поведение, което е твърде разпространено тук, е един от видимите изрази на тоталната гражданска безотговорност, която цари сред нас и с която дотолкова сме свикнали, че даже не я забелязваме като недостатък.
Освен да мълча, когато трябва обаче, мога да отида и още по-далеч в реализацията на своята гражданска отговорност. Например да взема да се информирам по темата, която ме интересува и тогава да си позволя публично да се произнасям по нея. Така постепенно има шанс властващата в България псевдодемокрация на “к`во да е мнението” да започне полека-лека да се заменя с демокрацията на информираното мнение, която единствена има смисъл.
Иначе мнозина задълго ще продължат да си тънат в заблуждението, че когато някой заговори за гражданска отговорност, всъщност цели да измъкне от тях пари за някаква си ненужна застраховка.
