На изборите миналата седмица социолозите и присъдружните им политолози се провалиха по един уникален и срамен начин. Те не познаха нищо, абсолютно нищо. Активността на изборите и подреждането на партиите бяха на светлинни години от тяхното бабуване. Сега са се скрили и са обявили седмица на мълчанието и спотаяването – чакат срамът да отмине.
И се питаме защо?
Отговори много – пандемия, страх, гласуване с машини, голяма и непредвидима роля на интернет поколението, ограничаване на купения вот. Все истини, но недостатъчни.
Премълчава се и се преглъща обаче нещо много просто и тъжно – тези социологически същества не познават народа си, хабер си нямат от него. И най-главното – не го обичат. И как да го познават и обичат, като нозете им рядко стъпват по нещо различно от жълтите павета, като се интересуват само от банковите си сметки и облагите си и като се чудят при кой господар да се цанят за повече грошове? Едно е да попиташ човека колко е часът и за кого ще гласува, друго е да му влезеш в душичката.
Но иначе се бият в гърдите с тая народна професия – социологията.
В нашия софийски квартал например живее един мастит социолог, известен с пълните си метаморфози. Купил си е юнакът няколко апартамента и джип, по-голям от трактор. Като пазарува в магазина, се налага продавачките да му помагат, за да изнесе купищата сладости и благини. Живее като Крез, а пише и говори като подлизурко и мекотело.
Преди дни гледах в едно популярно лицево предаване двама именити професори. Първият – бивш министър, ако можеше да се огъне хиляда пъти, щеше да го направи две хиляди. Хлъзгавина, хитрина и презрение към всичко, което не е той и интересът му. Умен, а пробит – морално пробит отвсякъде. И каква интонация, каква назидателност, какво извисяване. И абсолютна увереност, че ние не помним какви ги вършеше по министерства и седенки. Вторият – глобален професор, космически, бих казал, но му личи, че гледа отгоре на народа, че не обича народа. В началото на изявите си се кипреше с шарени плетени пуловерчета, но сега се е извисил и пуловерчетата са минало. Останала е глобалността и чувството, че притежава тайни познания.
Българският народ може и да не е най-красивото цвете за мирисане, но е такъв, какъвто е. Народът са нашите баби и дядовци, майки и бащи, деца и внучета – ние сме народът – от сутрин до вечер.
Ето защо социолозите не познават нищо – защото си вирят носовете, защото не излизат от София, защото сплетничат и клюкарстват, защото се опитват да редят политически пъзели и защото първо мислят за пари, а после също мислят за пари и изгоди. И не познават народа си, и не го обичат.
Ех, къде си, неповторими и единствени Иван Хаджийски?
Николай Милчев, поет и публицист
