”Парите би трябвало понякога и да предхождат продукта“. От тази реплика на Кьосев може да тръгне цялата бъдеща стратегия за култура. От снощи всички в моя професионален балон сме в лека еуфория, защото коалиционни преговори за сектор Култура са най-хубавото нещо, което се е случвало в областта на културната политика в тази страна в последните 30 години.
Това е така не само защото подходът на ПП зададе норма за прозрачност и цивилизованост на преговорния процес. Снощи се видя, че има надежда. Че има ново поколение мислещи за култура, има идея за визия (ако не самата визия) и най-вече - нов ЕЗИК, с който и чрез който да се дебатира за културната политика.
Преди да е отминала еуфорията, ето едно лично съмари:
# в първата част ясно лъсна напрежението между разбирането за културата като качество на живот (ДБ и ПП) и културата като идентичност (БСП), в комбинация с временните и необясними за външния поглед защити на корпоративни и гилдийни интереси (ИТН, но не само).
# БСП се заяви ясно в крайно дясно, като не просто разигра идентичностната и националистическа линия, а направо заплаши с „попълзновения“ от съседите към тракийското ни наследство, чистотата на езика и неговите „диалектни варианти“. Шапо̀ за Кирил Петков, който рязко пресече всичко това при формулирането на общите точки! Във втората част, пак БСП и пак в разрез с уж лявата си ориентация, бяха скептични по отношение на рязкото увеличаване на публичните разходи за култура.
# някакво смътно разбиране за това какво е обществен интерес, което би трябвало да маркира разделителни линии между ляво и дясно, между различните позиции, и съответно да определи различни стратегически посоки, плахо се прокрадна (най-вече при ДБ), но беше заглушено от общия порив за мир и консенсус. Разбираемо, но дано не остане така и в бъдещата работа по стратегия за култура.
# свещените крави на българската културна политика – читалищата, държавните културни институти и творческите съюзи, явно ще продължат да разделят позициите. И това ще е така, докато не се обърне разговора към 1. анализ на социалните ползи и 2. съответна административна реформа. А също и докато продължи да бъде допустимо публично да се говори за „нашите“ (разбирай - на министерството) театри, фестивали, оркестри и прочее.
# единствено от ДБ посмяха ясно да формулират един огромен проблем – противопоставянето между гилдиите, което ако не беше чак оркестрирано от самото МК, то беше дълги години подхранвано от самите им програми за финансиране и от общия дух на лобизъм. Бъдещият министър на културата ще има да се справя с това, а някои от решенията от вчера (макар и маркирани с „2“) няма да му помогнат особено.
# повсеместен е поривът да се законотвори под път и над път, без съответните изходни данни и анализи. Голямо е изкушението за културно инженерство, за контрол (на качеството, на мениджърските решения, на броя музиканти или персонал, регионални съвети на национално подчинение и прочее), за планиране до най-малкия детайл и даже за намеса в програмирането и форматите (като приоритет на фестивалната форма). Този людмило-живковски порив от една страна изцяло противоречи на заявената посока за децентрализация и намаляваща регулация, а от друга – никак не подпомага така нужната ревизия на разбирането за това какво всъщност Е Министерство на културата, каква е неговата роля и неговите инструменти за въздействие, и къде изобщо минават границите на неговия мандат.
# обосновки от типа „веднъж бях на опера“ и „на една конференция в Лисабон“ изглежда все още са допустими. От средата нататък, основните точки започнаха да приличат на списък от 1001 желания в най-различни сфери и от най-различен порядък – от банковите такси на дружествата за колективно управление на права до колекциите на Черепа. На този фон адмирациите са за Весела Кондакова, която беше гласа на разума и на експертността!
# по отношение на НФК, на проблемите там, статута и бъдещето му, кашата е пълна. След общото решение за „отделяне от МК“, има спешна нужда от работна група от хора с административен опит на висши позиции, мениджъри, финансисти, ако трябва – и международни експерти, която да изработи пътната карта и възможните варианти за реформа.
# ще продължа да не разбирам каква – в един дебат за културна политика - е ролята на цялото говорене за гениалността на българските музиканти (или писатели, художници, режисьори, актьори и т.н.). Хората на изкуството нямат нужда да бъдат колективно четкани или да им бъдат подавани социални помощи на парче
# притеснителна е липсата на воля за междуведомствени сътрудничества – темата за културата в образователната система беше подбутната към министерство на образованието, а по повод външната културна политика Министерство на външните работи изглежда се възприема като конкурент, а не като партньор
# Алек Попов беше намесен на два пъти и с това показа силата на литературата Кирил Петков директно сравни едно от безумните предложения с представлението от „Мисия Лондон“. А идеята на БСП за бесарабските българи направо си е взета от „Мисия Туран“
Има и още, разбира се, но най-вече - не четете чата под стрийма. Там потекоха махленски, обидни, некоректни и дребнави коментари, които биха отказали дори и смел човек като Кирил Петков да пристъпя в темата култура
Яна Генова, Facebook
