НЯКОЛКО ИЗРЕЧЕНИЯ В НЕДЕЛЯ Вече нямам голяма, бухнала и къдрава коса, но от време на време все пак се постригвам. И като се пострижа, плащам десет лева, благодаря и се усмихвам.
С години си купувам лекарства от една и съща аптека – всеки месец оставям най-малко по сто лева там. И благодаря.
Хляб, олио и ментови бонбонки си купувам винаги от моя магазин до блока.
Поправям си дрехите при един и същи шивач.
И баници си купувам от едно и също място, и айрян. И благодаря.
А като издам книга - това не е много често събитие – някои от тези дами и господа ми подхвърлят:
– Чухме нещо, че имаш нова книга. Дай, ако може, да я прочетем и ще ти я върнем после.
И защо така, защо така?
Защо моите книги, стихове, разкази и всякакви други писания да не струват нито стотинка, а всичко наоколо да е скъпо и прескъпо? Защо моите мисли, метафори и изречения да подлежат на „връщане“, а останалото – не?
Това лято моя приятелка ме зарадва много:
– Всяка сутрин – сподели ми тя, - те чета. Започвам още в тоалетната да чета каквото си пуснал и ако е по-дълго, го дочитам в автобуса за работа. Да си жив и здрав, така няма нужда да гледам новини. Много си добър, да знаеш.
Получавам и други похвали от тоя род и в този „удивителен контекст“. Обаче накрая винаги се стига до „дай книгата да я прочетем, а после ще ти я върнем.“
Само за сведение на всички уважавани от мен фризьори, аптекари, магазинери, шивачи, месари и баничари ще съобщя, че вече са ми на привършване и книгите за раздаване, и силите, и нервите.
И какъв е този мил, хубав и устремен към светли бъднини свят, в който аз си броя жълтите стотинки от инвалидната пенсия и билетчетата за трамвая, докато в същия момент в американско списание цъфват ликовете на първите български милиардери. Кой съм аз всъщност, как се казвам, какво правя, има ли ме изобщо?
Преди седмица, хей така – почти на инат, си взех двете най-купувани през последните месеци български книги. Втресе ме, срам ме хвана. Или вече съм извън времето и света, или българските читатели са се върнали в пещерите, при сенките и суеверията, при примитивизма и първичността. Не ми се вярваше, че такива „печатни произведения“ могат да съществуват в 21. век и да се купуват най-много.
Но какво разбирам аз? На мен ми дай да ходя по бръснарници, магазини и шивачници.
Защото да си писател в България според скромните ми наблюдения вече означава или да си извън времето, или времето, конюнктурата и модата да са се качили на врата ти и да те мачкат.
А иначе божества, полубожества и поклонени до земята палячовци в литературата колкото искаш. Те обаче си броят наградите и пътешествията, докато други си броят стотинките. И акъла също си броят.
Николай Милчев, Фейсбук
