След приключилия изборен маратон на 2021 г. (три парламентарни вота и един президентски) бих могъл донякъде и да разбера потреса на мнозина от неговия финал: съкрушителната победа на Румен Радев над „генерала на духа“ проф. Герджиков. Не мога да разбера обаче упоритото нежелание (пак на мнозина) най-сетне да признаят нещо, което стана напълно очевидно именно с този финал – което собствено го и предизвика.
Защото колкото и необичайно и неочаквано за „политическите инженери“ да бе, волята на огромно количество хора да свалят ГЕРБ и „Борисовщината“ от власт не отшумя. Не отслабна от лятото на 2020 г., през каквито и политически перипетии да преминахме за повече от година оттогава.
Да, дежурните „говорещи глави“ в официалните медии лансираха какви ли не версии за ставащото от онова лято насетне, само и само да не нарекат с истинското му име този неотслабващ процес. То не бяха задкулисните машинации на Васил Божков от Дубай, отмъстителната воля на Румен Радев, „запалил протестите“ заради прокурорското нахлуване в президентството, „репресиите“ на служебните му правителства и на ужасния Бойко Рашков, аферите с „объркващия народа машинен вот“, „подлият“ ход със създаването на „президентската партия ПП“ и какво ли още не. Всички тези версии трябваше да ни обяснят онова, което на никаква цена не искаха да признаят и което, повтарям, собствено резултира в изборите за президент миналата неделя. А то е, че хората решиха да детронират „Борисовщината“.
Че този път волята за това бе дълбока и трайна, „политическите инженери“ наистина не успяха да повярват. Все им се струваше, че тази воля постепенно ще отслабне, ще се дисперсира, ще се разочарова и „гербаджийското“ статукво отново ще се възстанови.
Е, не се случи. За последен път Борисов се похвали, че е „бил всички останали“ на 04.04. т.г., но вече бе ясно, че „първата му политическа сила“ е изолирана и няма никакви изгледи да доминира в 45-ото НС. Действително съотношението на силите в това НС беше такова, че и правителство „анти-ГЕРБ“ практически не можеше да се състави. Новите звезди – ИТН, бяха окуражавани, че могат да постигнат много повече и съвсем сами, поради което бързо-бързо ни изпратиха на нови избори. „Сгрешиха!“ – обнадеждиха се „политическите инженери“. Сгрешиха, защото социологическите сондажи почти до края сочеха, че след преживения трус ГЕРБ отново се завръща на лидерското място и „протестърите“ – поради лакомията си – са пропуснали момента. Той е бил на предела си на 04.04. и сега хората отново са се насочили към преживялото кризата си „статукво“.
За всеобща изненада през юли т.г. се оказа, че съвсем, съвсем не било така. Авангардът на „протестърите“ – ДБ – повиши резултата си доста над предвижданото, „кресливата“ Мая Манолова също, а „хората на Слави“ за първи път от повече от десет години насам детронираха Борисов от първото място и задълбочиха парламентарната му изолация. Волята да се свали ГЕРБ от властта, оказа се, въобще не бе угаснала. Не бе угаснала след един провален парламентарен цикъл и цяла година след като площадните протести бяха утихнали. Това би трябвало да впечатли „политическите инженери“. Тук ни се разкриваше някаква изненадваща – и от доста време ненаблюдавана – именно народна упоритост.
Понеже не съм привърженик на конспиративните теории, не бих се наел да твърдя със сигурност, че нелепото поведение на Слави Трифоновото ИТН в новото 46-о НС, в което тази партия бе първа (но с 65 депутати) и имаше възможност да състави правителство с още две от „протестните партии“, но по безумен начин я провали, е било дирижирано отвън. И все пак и до днес това ми се струва правдоподобно, защото идиотското държане на шоумена спрямо потенциалните му партньори трудно би могло да се обясни иначе. Във всеки случай след двата абсолютно несъстоятелни и „диктаторски“ обявени проекта за кабинет ИТН започна да изглежда направо като „прокси“ на статуквото, имащо за цел най-сетне да внуши на електората, че „партиите на протеста“ са способни единствено на хаос и междуособни крамоли. Със старанията на казионните медии това, че тези последните непоправимо са се разделили и блокът им окончателно се е разпаднал, дори бе превърнато в неотрицаема истина. И ето: навлязохме в третия изборен цикъл, в който, щем или не щем, вече трябваше да приемем завръщането на ГЕРБ като „първа политическа сила“. Поредните социологически сондажи отново (буквално до изборния ден на 14.11.) ни сочеха това, а че статуквото след дългия (и безплоден) „протестърски“ ексцес се завръща ни убеждаваше и обстоятелството, че същите социологически сондажи до последната седмица преди този 14.11. нареждаха на второ място след ГЕРБ БСП. „Продължаваме промяната“, ако си спомняте, излизаше ту трета, ту четвърта.
По-миналата неделя, уважаеми читатели, партията на Бойко Борисов за трети път бе поставена от избирателите в абсолютна невъзможност да участва в каквото и да било управляващо мнозинство. Казах го и в предишния си текст – една предимно млада генерация, донякъде (политически) инфантилно постави на първо място партията на Кирил Петков и Асен Василев, но с вота си показа нещо неподлежащо повече на отричане. Волята ГЕРБ да бъде оперативно отстранен от властта вече е доказано непреборима. Щом досегашните анти-ГЕРБ партии, както вие – „говорещите глави“ – ни казвате, не успяват да се справят с него, ние пък ще гласуваме масово за новата, но… няма да допуснем Борисовщината да се завърне! Ето това бе знакът, даден от избирателите на „неочаквано“ спечелилата „харвардска гарнитура“. ГЕРБ, повтарям, за трети път – и изглежда непоправимо – се озова в тотална изолация. БСП пък се класира не втора, а четвърта и встъпва солидно унизена в преговорите за ново правителство.
Е, няма ли най-сетне да бъде признато именно това най-главно случило се през тази 2021 г.? Това най-главно, което не е нито „навлизането на несистемни играчи в българската политика“, нито „възлагането на надежди на свръхнови звезди“, нито „умората на обществото ни от разделението“, а… неотстъпното, непрекратяващо се от всякакви пертурбации и „прокси“-политически провокации усилие по отрязването на пъпната връв на ГЕРБ от властта. Ограждането на „Борисовщината“ в буквално чумаво политическо „гето“. Няма как, повтарям, именно това да не е главното, което се извършваше през тази 2021 г., след като то продължи да се извършва въпреки толкова различните помежду си политически „пейзажи“ от лятото на 2020 г. насам. Въпреки неуспелите площадни протести миналата година, въпреки „прокси“-операцията с партията „на Слави“, въпреки разпадането на блока на „партиите на протеста“, въпреки всичко това българските избиратели, пръснали предпочитанията си към различни и често несъвместими помежду си „проекти“, не престанаха да преследват (и постепенно да постигат) една постоянна и неизменяща се цел: изтласкването на „епохата Борисов“ в миналото.
И ето: за да се върна към началото на този текст – потреслата различни („десни“, „консервативни“, „староседесарски“ и пр.) среди победа на „комуниста“ Радев не е – ако я погледнем по-хладнокръвно и в дълбочина
– победа на „лявото“, на „русофилското“, на „предателско-либералното“, а всъщност… финален епизод от ето това обществено усилие. Финал, ще кажа сега, до голяма степен предизвестен и предизвикан и от глупавата съпротива срещу това усилие на самата „Борисовщина“ и на обслужващите я „политически инженери“.
На тази обречена съпротива обаче очевидно ще трябва да посветя един следващ текст, за да сложа своята точка на изминаващата 2021 г.
Калин Янакиев, Портал "Култура"
