„Днес е първият сняг, а ние не сме на училище” – с тези думи ме посрещна дъщеря ми на 30 ноември. Вече два месеца тя учи от вкъщи. Откакто е станала шести клас, учи от вкъщи, а вече е в осми клас. Почти не познава съучениците си, защото е в ново училище. Гледам я как стои на прозореца и се взира в заснежения въздух навън, а сърцето ми се къса. Сега някой ще каже – но какво общо има снегът с училището, да не би децата да ходят на училище, за да си играят?
Разбира се, че заради това – не само, но най-вече. Защото училището е качване по стълбите, гледане в очите, приятелство, разговори в междучасията и игри в двора. Училището е да притихнеш със съучениците си по време на урока, да грейнеш от щастие, когато те похвалят пред класа, да се засрамиш от погледа на учителя, когато не си учил достатъчно. И още - да не бързаш да си тръгваш след часовете. Защото и математиката е важна, и химията, но нали хуманизмът ни учи, че истинският обект за изучаване от човечеството е самият човек. Как децата ще се научат да владеят чувствата си, да преодоляват разочарованията си, да разбират болката на околните и да обичат, ако не са сред други деца?
Доживяхме- на опашка за училище! Коя епоха сме?
Цялата облагородяваща обстановка на училището сега отсъства. Децата стават, правят най-много две крачки по пантофи, сядат на бюрата си по пижами, включват компютъра и се вторачват в него. Вече трета поредна учебна година. Затворници, които са се провинили само в едно – че са деца.
Спомням си как аз ходех на училище навремето. Първи клас бях на село, зимно време падаше много сняг и в чантата си, освен учебниците, носех всеки ден и по едно дърво за печката в класната стая. От тежестта ми беше леко, защото отивах там, където най-много исках да бъда – в училище. Сега децата ни са освободени от тежестта на раниците си, защото никъде не ходят, но са смазани от тежестта на самотата. Дъщеря ми по няколко пъти на ден повтаря, че се чувства потисната и че не може повече да живее така. Звучи страшно едно дете да казва, че не му се живее.
Наскоро в едно телевизионно интервю министър Кацаров се похвали, че сме се справили с четвъртата вълна без локдаун. Г-н Кацаров, нима децата ни не са в локдаун месеци наред? Такова изказване звучи подигравателно, защото то поставя децата извън границите на нашето общество. Те са ненужните, излишните, досадните, тези, които трябва да бъдат скрити, защото пречат. Образованието днес прилича на доживотна присъда без право на замяна, тъй като никой не може да каже кога училищата ще бъдат отворени отново.
Аз лично се изморих от обяснения от страна на двете отговорни министерства – МОН и МЗ. Или се оправдават с нагласите на родителите, или с доставчиците на тестове, или с някого другиго. Междувременно трябваше ротационното обучение да започне при спад на заболеваемостта под 750 на 100 000 души, промениха я и сега е под 500 на 100 000 души. Имам чувството, че нарочно се взимат решения, които да спират децата, защото явно това е целта.
Въведе се възможност класовете, при които повече от 50% от децата са със зелен сертификат, да се върнат в училище, но класът на дъщеря ми още е онлайн, въпреки че покрива това условие. Заповедта е от 24 ноември. Днес сме 1 декември. На кого да се оплача, като е очевидно, че никой не иска децата в тази държава.
Преди консултациите за съставяне на правителство изпратих писмо до всички ангажирани в преговорите партии с искане присъственото обучение и образованието да бъдат основна грижа на следващото правителство. Нито една от партиите не ми отговори. Затова използвам възможността сега да преповторя част от думите си, написани в писмото:
„…настоявам сектор „Образование” да бъде детайлно разгледан в рамките на преговорите за съставянето на правителство. Учениците са тези, на които бизнесът ще разчита само след няколко години. От децата ни зависят бъдещата икономика, бъдещото здравеопазване, както и всички сфери на обществения ни живот.
Настоявам за обединение на всички преговарящи парламентарни сили в името на бъдещето на децата на България, в името на запазването на българското училище, основано от Найден Геров още преди Освобождението, в далечната 1846 г.
Напомням, че български език се изучава само в българското училище, а съхраняването на българския език и неговото овладяване от страна на децата е първостепенна предпоставка за тяхното духовно, емоционално, културно и умствено развитие. Всяка една научна област се достига чрез езика и благодарение на него. Затова, ако искаме да имаме умни и знаещи деца, трябва да сложим образованието най-високо в опорните си точки, чертаещи бъдещето ни.”
Магдалена Абаджиева, специално за Фрог нюз
