Любов и мъдрост. Изкуство. Приказен свят. Това е, което Фрог откри в един български замък. Не изглежда като тези от книгите и филмите, но точно в това се крие красотата му. Освен да се потопиш в дълбините на въображението си, там можеш и да се впуснеш в редица приключения, скрити в безброй настолни игри. Днес Ви запознаваме с Антония Дончева и Стефан Караманов, които определено печелят в настолната игра на живота с умелия ход - просто да бъдат добри.
Стефан завършва дизайн, а Антония - анимация. Преди четири години „едното води до другото” и си отварят собствено пространство за настолни игри. Поговорихме си за как и какво е нужно да създадеш свой бизнес в малката България и изкуството. Ето какво казаха двамата творци пред Фрог:
Кога настъпи моментът на просветление за вас, че именно изкуството е „вашето нещо”?
Стефан: Аз още не съм си казал, че дадено нещо е точно моето. Случи се така, че аз се занимавах с продаване на такива неща (бел. ред. настолни игри, любителски изделия) от преди 10 години. И едното доведе до другото. Работих в тази сфера и се стигна до момента, в който заедно искаме да си направим нещо свое. И сега го имаме.
А каква е историята на това пространство?
Антония: В началото беше много страшно, защото когато нещо е по-нишово, не е много добре разработен бизнесът, няма момент, в който да си истински спокоен и да си кажеш “Ето - това е нещото, което може да ме издържа стабилно и да разчитам на този бизнес”. Но предполагам както всички, които започват самостоятелен бизнес, имахме добра възможност, когато един от предишните клубове затвори, да поемем голяма част от нишата. И да го използваме като основа, над която да надграждаме - чисто като инвентар, като игрова база, клиентела и опит донякъде. Но оттам нататък дефакто всичко си е от нас - за последните 4 години. Имахме момент, в който трябваше да решим дали да сме в центъра на града. Като цяло е по-лесно да докараш повече клиенти, но там трудно може да си позволиш голямо пространство. Или да вземем решението, да сме „по-отдалечени” от централната част, но пък да го направим, както ние си го представяме.
Стефан: Ние имаме малък проблем с компромисите. Понякога сме по-склонни да не правим нещо, ако няма да стане добре. Държахме да си го направим както искаме.
Къде откривате любителите на настолните игри?
Стефан: Те ни откриват. Но определено трябва да се направиш лесен за откриване, което в момента няма как да мине без социални мрежи. По-назад във времето имаше форумни общностни, чат канали, но в момента всичко минава през общата социална мрежа. Така че трябва да поддържаш и онлайн присъствието си.
А защо точно настолни игри? Каква е магията, която се крие зад тях?
Антония: За мен настолните игри са много хубав начин за опознаване на хората. Защото когато седнеш да си говориш с някого на кафе, в неформален разговор, винаги има някаква маска, която хората обикновено си изграждат, за това как искат да бъдат възприемани. Обаче, когато ги поставиш в контекста на играта и фокусът е другаде, много повече от характера се разкрива, защото докато играят, не мислят за друго. Освен това и постоянното откриване на нови неща, които да ти ангажират съзнанието по някакъв начин.
Стефан: За мен също „новото” е голяма част от притегалността на игрите, но не само настолните. Всяка една нова хубава игра ти представя различни проблеми, системи, които да опознаеш. По този начин мисля, че е много полезно за ума и съществуването си изобщо, да се сблъскваш с нови ъгли на проблемите. Игрите го правят това много добре.
Как бихте определили типа хора, които ви посещават най-често?
Стефан: Много са чудесни. Доста смесена група са. Трудно е да се сложи някаква рамка, но има общи неща. В това отношение настолните игри са малко по-специфични от компютърните. Защото те едновременно са социално хоби, но и са хоби за хора, които малко или много “си живеят в главата” - представят си разни неща, склонни са да задълбават във фантастични концепции. В България са малко по-еднотипни, защото са предимно млади. На европейско ниво, особено в Германия и страните около нея, настолната игра е много развито хоби. Там играят и на семейно ниво. При тях съществува мостът между поколенията.
Смятате ли, че тук в България сме „изостанали”, когато стане дума за изкуство?
Антония: Категорично, да. Моето лично впечатление е, че през годините на социализма не се насърчавало състезателното израстване в областта на изкуството, а тогава се е поддържал един много изкуствен вакуум на това кои артисти са успешни.
Съответно тая приемственост, която е от академични заведения, школи, чисто технически, смислово между творците, се е загубила. И според мен много хора, които в момента творят, не стъпват на някакви местни основи. Интернет помага, за да се види какво е хубаво - да имаш летва, но това е нещо, което се случва последните максимум 10 години. Дотогава хората се сравняват с „успелите” творци.
Но изкуството е толкова субективно. Кой решава дали то е успешно, или не?
Стефан: Има занаятчийска част - нещо, което можеш да кажеш, че се прави по-добре или зле. Оттам нататък има едно стъпало, на което гениалността ти изпъква. Аз съм съгласен с Тони, че има някаква пропаст заради поръчковото изкуство, при което качеството не е било най-водещо и самодейността, която пък е след това без никаква устойчивост - кое реално е умело.
Как може това да се разреши?
Стефан: С времето малко или много се разрешава. Но все още сме в някакъв междинен период. Освен това чисто времево в световен план също не е много лесно да се ориентираш как се прави изкуство. Защото вече всичко е много шумно. И не може да кажеш това е добро, това не. Много е постмодерно. И когато всъщност нямаме традицията и времето е „особено”, за да се правят традиции - по средата се получава сложно. В момента имаме много добри автори, но някак си школата ни, средното ни ниво не е много добро.
Антония: Мое друго впечатление като творец в България е, че понеже страната ни е с вечни икономически проблеми и много хора живеят под комфортния си финансов праг, и това да отделяш за изкуство за много хора, е лукс. Съответно е много трудно в България да си художник, който си изкарва прехраната от това, защото чисто процентово тези, които са готови да отделят за изкуство, са много по-малко.
Стефан: Но това ще е един нормализиращ фактор, защото в момента е много лесно да работиш на Запад, независимо къде си. Или артистите работят в тукашен филиал на нещо, което е западно.
Антония: Да, това е начинът. Всичките ми познати, които са активни артисти, поне половината от поръчките им за чужбина.
Вие сте притежатели на бизнес, свързан с развлечение, как ви се отрази пандемията?
Стефан: Ако трябва да си признаем, защото не си бяхме почивали от доста време, първият локдаун ни се отрази много добре. Защото имахме една задължителна ваканция, която самите ние не си бяхме планирали. Но разбира се, това няма как да продължи много дълго във времето.
Сега, когато нещата са малко по-нормални, ако можем да го назовем така и има утвърден начин да работиш със зелените сертификати, не ни се отразява супер много, просто защото групите, които играят при нас, са горе-долу такава част от населението, която по принцип се ваксинира.
А чувствате ли се по-спокойни от въвеждането на зеления сертификат?
Стефан: Със сигурност, защото има много по-малко причини да затваряш съвсем.
Антония: Да, за нас такова положение, в което може да продължиш да работиш с някакви разумни ограничения. А и на нас не ни се иска хората да се разболяват тук. Или да идват невнимателни.
Какви са очакванията ви занапред?
Стефан: Трябва да има по-ясни правила, за да може средната граница на нормалност да е малко по-добра. Когато правилата са по-ясни, по-малко пречки.
Антония: Бих пожелала от бъдещето на България повече насърчаване на дребния бизнес. Защото това е нещо, което го слушаш, докато си ученик и си казваш „О, да, тука не се насърчава много да започнеш бизнес.” Но за теб тогава това е абстрактно понятие. Повече улеснения за тези, които искат да започнат бизнес. Защото в момента има много души с идеи, концепции, желание, които обаче ги спира всичките административни и финансови пречки, които стоят между тях и собствен бизнес. Затова ходят да си работят някъде за заплата, вместо да се опитат да направят нещо свое.
Стефан: Ние имахме много добра мрежа от приятели, които всъщност помогнаха да започнем това, иначе в началото би било трудно.
Смятате ли, че образованието за мода, изкуство и конкретно това, което вие сте завършили, е на ниво в сравнение със Запада например?
Стефан: Ако говорим за малко по-модерните форми като дизайн, не е чак толкова различаващо се според мен. Просто понеже хората след това работят и им се налага практически да са способни да го вършат. В малко по-консервативни форми не съм сигурен, че е така.
Антония: Моите впечатления за рисуване, анимация и живопис - там според мен сме все още назад. Големият проблем, който забелязвам, че университетите срещат е, че преподавателите, които са достъпни в момента като утвърдени авторитети, са стара класа. Но естествено това ще се подобри, когато по-пресни поколения станат специалисти в областта си.
Стефан: По отношение на образованието те трябва и да са в академичната среда, за да го подобрят. Но това в творческите дейности е малко по-сложно, защото трябва да си специфичен тип човек, който трябва да едновременно практикува изкуството и да иска да стои в университетската зала.
Антония: Човек, който едновременно може да рисува и има собствена кариера, да стане преподавател, Аз съм на мнение, че ако човек има желание да се занимава с това, което си е избрал за призвание, не е нормално да очаква универиситеът сам да му предостави уменията.
По-скоро става дума не за умения, а университетът да ти предостави възможностите.
Антония: Специално за творческите специалности идва момент, в който дипломата и образованието ти имат значение само до едно ниво. Защото като отиваш да кандидатстваш, искат портфолио. Това какво си завършил, кой ти е водил мастър клас, не е важно, има значение какво може да покажеш. Това посредничество на образователната система е малко по-намалено там. Няма значение дали университетът те рекламира, ако ти отидеш и нямаш рисунките да го подплатиш.
А смятате ли, че има някакъв наложен стереотип относно настолните игри, магия, фантастика.. Защото има случаи, в които като някой чуе „елфи, фентъзи и т.н.”, твърди, че е детинско..
Стефан: Към игрите и фантастиката, да. И е генерално. Случва се навсякъде. Като през последните 10-15 години по-скоро се изби изкуственото затапване на това нещо - че фентъзито и фантастиката са несериозни. Защото имахме избухването на Хари Потър и всичко последвало след това. Както и на супергеройските жанрове.
Има голямо подценяване. И на фантастиката, и на игрите. Защото и двете са формат, който е много полезен. Фантастиката може да ти представи някакъв проблем, да насочи светлината към нещо ново, ярко и точно, който да изкара извод не само за фантастичния жанр, но и за света изобщо. Така и игрите - начинът, по който събира хората. Те са „несериозни” в смисъла, че си избрал да играеш игра, а не ти трябва да играеш, за да си купиш хляб. Но изводите, които може да изкараш от тях са общи, не са затворени в играта.
Каква е вашата мечта?
Антония: Създаването на общност. Защото много голяма част от това, което движи място като нашето, е именно общността от играчите. То е малко като „Бар Наздраве” (бел. ред. американски телевизионен сериал). Хората идват, не защото е най-лесният начин да изиграят една игра, а защото тука има компания, с която не са точно приятели, но са повече от познати. Много е ценно да си имаш такава група хора - незадължителен кръг.
Нашата мечта е да правим това, което ни е забавно и интересно, но и да можем да се издържаме с това. Човек прекарва адски много време в нещото, което прави, за да има пари. И ако това нещо те зарежда емоционално, интелектуално и творчески, това е много, много, много хубаво.
Стефан: Този баланс между дейността, която все пак да изкарваш пари и да няма да нужда си почиваш от нея, е благословия.
Какъв съвет бихте отправили към младите български мечтатели?
Да слушат останалите.
Това е много интересен съвет, обикновено най-често даваният е „рискувай смело, не слушай какво ти говорят”.
Стефан: Не всички останали, но тези, които познаваш и може да са полезни. Особено ако даден човек вече е направил това, което ти искаш. Да ти даде съвет какво ти липсва.
Антония: Съветът “Просто стреляй и го направи!” е много безотговорен. За да започнеш своя собствена инициативност, струва много сърце, енергия, време и пари. Ако не се получи, разочарованието е много голямо. Защото не е просто нещо, с което се си захванал ей така. А си дал от себе си. И за да не се разочароваш, трябва да подходиш максимално обмислено. Защото е важно да ти се получи, за да си щастлив.
Стефан: Когато създаваш нещо за останалите, е добре да не останеш неразбран, а да се ориентираш какво искаш да предадеш между себе си и тези, които всъщност го получават. Без значение дали е списание, форма на изкуство, макар че философски част от него, може да го правиш заради себе си.
Антония: Помисли го внимателно. Не е лесно. Но си заслужава.
Интервю на Мира Ереева
